Нощта настъпва.
Пак се оказвам тук- не ми се спи. Няма какво да правя и просто лежа.
Спомени ме посещават от време на време, но през по- голямата част от нощта е тихо, в ума ми не върлуват мисли, като разбойници опожаряващи градче. Просто тишина, но дори тази тишина измъчва.
Изведнъж се чува шепот, от който подскачам, оглеждам се наоколо- няма никой, но шепота все още се чува.
Обръщам се и се стряскам- ти стойш пред мен и шепнеш- няма други звуци, а не те чувам. 
Започваш да говориш по- силно и вече те чувам, отварям уста, за да отговоря, но изведнъж се появява двор, седя да теб на пейка. Вече не говориш, просто си седим, Слънцето грее и се протягам към теб.
Спомена избледнява, замъглява се и става тъмно... не, всичко е бяло, заслепява ме някаква светлина- това е слънцето.
Пак седя, но не е дървена пейка, този път е седалка. Очите ми свикват със светлината и мога да фокусирам- пак си пред мен, в някакъв автобус сме, не прекалено е малко за автобус...
Навън има поле, зеленина навсякъде, красиво е.
"Как спа?
Ха. Трябва да ти разкажа една много смешна история."

Започвам разказа но се чува писък, не, не е писък, по скоро звънене.
Пак става тъмно, сутрин е и телефона звъни.
Време е да отида на училище...