.
.
.
.
.
Преди, давех се в от сълзи,
 борех за глътка въздух, 
борех се да зърна слънчев лъч,
борех се да върна радостта и светлите дни,
но докато се давех и умирах, 
чух приказния звън,
зърнах видение във бяло...

Там, недалеч от мен, носеше се лодка със фенер,
кълбо от чистота.
Тази лодка нямаше гребла,
на нея бе се настанила
една измислена жена.

Защо измислена бе тя?
Такова създание прекрасно и чисто,
не може да съществува на смъртната Земя.
Тя бе лице на любовта.

Качих се аз в лодката при измислената, нереална жена.
И щом зърнах я облана, обляна в мека светлина,
осъзнах колко обичах моята измислена, облечена в бяло жена.
Но забравих колко ми е нужна, прекрасната ефирна жена... от лодката аз паднах и започнах да се давя пак...

И докато затъвам в безбрежния океан, търся пак ефирната светлина,
но няма я лодката, бялото видение не идва...
С последния си дъх си мисля откъде дойде,
накъде ли отиде тази мечта.
Осъзнавам, че тази измислена жена,
бе просто ангел на любовта и сетната моя мечта...