Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. mt46
6. kvg55
7. wonder
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. deathmetalverses
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. mt46
6. kvg55
7. wonder
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. deathmetalverses
Най-популярни
1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
Най-активни
1. sarang
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
Постинг
01.06.2011 16:41 -
1.юни.2008
Автор: desonnac
Категория: Тя и той
Прочетен: 651 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 02.06.2011 15:13
Прочетен: 651 Коментари: 0 Гласове:
3
Последна промяна: 02.06.2011 15:13
Hекролог.
.
.
.
Днес е първи юни 2011- навършват се 3 години след като умря един много изморен човек.
Той живееше в една мечта. Той беше щастлив и беше с жената, която обичаше.
Беше висок около 1,75, 70 кг., русоляв. Пишеше с дясната ръка и вървеше нормално.
Той беше много щастлив и радостен.
На 1ви юни 2008 той излезе от вкъщи около 11 часа, за да се види с Нея.
Той отиде на срещата и седнаха на една пейка.
Имаше пукнатина в сега изцъклените му, сякаш стъклени очи когато Тя започна да говори. През този процеп в иначе безизразното му, спокойно лице се виждаше как нещо шава у него.
Тя не говореше спокойно и не беше красноречива. Тя се запъваше нервно, думите работеха не за Нея. Той мълчеше. Слушаше. Осмисляше. Попиваше всичко в обстановката. Всяка тревичка около пейката, всяко поклащане на дърветата под нежния, топъл вятър, всяка дума, всяко мигване, всеки жест, всяка секунда.
Не можеше да Я погледне в очите, както Тя- него. Ако той Я погледнеше, виждаше и усещаше как нещо се къса... не у него, не в Нея- просто... нещо, някъде там. Нещо важно.
И докато спиралата, която Тя правеше около изречението, което беше дошла да каже, се стесняваше, той се вкаменяваше все повече.
Затаил дъх, той се страхуваше или просто не можеше да помръдне. Сякаш му бяха окачили тежести и той се стараеше да поддържа деликатния им баланс, за да не го повлекат надолу.
Тя не знаеше какво да каже или поне как да стигне до това, което искаше да каже. А той вече не Я слушаше. Умислен, запокитил съзнанието си нанякъде просто седеше там, удължавайки миговете изкуствено с липсата на реакция и движение.
Спиралата се превърна в кръг и той внимателно изпиваше всяка сричка.
Но не издържа. Нещо се беше обтегнало у него може би. И беше на път да се счупи под Тежестта.
И той, бидейки човек, който не се криеше безцелно от неизбежни неща, просто каза, със странно спокойствие и увереност, че е време да спре да Увърта.
Това явно вдъхна увереност на Събеседницата му и тя най- накрая отрони думите от чието присъствие се Страхуваше.
И след тях Заговори с успокоение, опитвайки се да омекоти Ударът. Но той явно вече не беше там. Увереността и спокойствието отпреди малко се изпариха като вода в особено горещо джезве.
Нямаше сълзи в очите му, все така изцъклени, стъклени, невиждащи.
Той не Я слушаше и, когато Тя го осъзна- Млъкна.
Няма тъй обсебваща и всеобхватна тишина. Той- загубен зад стените на зениците си, а Тя- очакваща от него движение, жест или дума, мигване, оставена насаме с реалността на току-що извършеното.
Мирозданието беше замръзнало за няколко минути, докато самите богове затаиха дъх в очакване, напрежение.
И тогава, след незнайно колко безконечни мига, той обърна глава, като жегнат от въглени, от ужасяващият звук, който поне даде малко цвят на досега бледото му лице. Тихичко хлипане долиташе от, за него, крехкото, нежно създание на ръка растояние от него. Паднала безпомощно коса покриваше лицето, което той нямаше нужда да вижда, защото то бе дамгосано в съзнанието му. Тялото беше безсилно облегнато на лакти върху колената, а ръцете покриваха лицето отвъд ефирният, тъмен воал на сресаните кичури. Той отхвърли каквото го дърпаше надолу и не му позволяваше да мърда, стана от дървената пейка и падна на коляно пред нея.
За един безкрайно кратък миг, в очите му се изписа истински, неподправен ужас, там- отвъд процепът. И щом падна на коляно пред нея, веднага отпусна плещи пред непосилната тегоба от картината пред него... Защото в очите Й имаше сълзи. Като малки кристалчета, търкалящи се по посолена могила- без дори една тревичка, без капка радост. Блестящите парченца идваха някъде далеч отвъд това, което той можеше да види или опише.
И той призова каквито сили му бяха останали, за да се усмихне и да спре тази сила, която у Нея повеляваше тъга и жал...
И, може би с някаква сила отвъд този свят, той спря Напорът и дори успя да призове усмивка.
Но всяко нещо си има свойте граници и той не можа така напълно да възпре тази тъга, както би искал. И това би донесло повече самоукорение, ако не бе така физически и психически изцеден.
Ето- дойде време да тръгва, а не можеше. Но Тя твърдеше, че това иска. И той, победен и усмирен, се обърна и лека-полека закрачи със сега пълните му с олово крака. Крачеше напред на забавен каданс. Креташе. Той мина един метър, два, десет. Не плюеше огън и жупел на ярост, нито избухна в див плач, нито нададе вой на болка, нито мигна- останал с една единствена мисъл, отекваща из вътрешният му свят. Тя и пейката се бяха скрили зад зелени храсти вече и той креташе все по бавно по асфалтът, напекъл се под обедното слънце.
Едва движеше изнемощялото си тяло вече и всяка стъпка явно костваше борба на живот и смърт с ламя, която само той виждаше със стъклените си очи, вече губещи цветът си някак, изсъхващи, защото той не мигваше.
Петдесет метра, шестдесет. Той хвърляше крака напред, спъвайки се на всяка крачка. Шестдесет метра и още една крачка. Но кракът му се подкоси. Коляното поддаде под безмерната тежест. Той падна на земята като торба месо, по лице на твърдият, горещ асфалт под печащото слънце, на безлюдната улица.
Той полежа така, отпуснат на земята, няколко минути, осмислящ падането или подготвящ се за подвиг на ума, и повдигна ръка. Подпря се и се опита да се изправи но, безсилен, си остана така- безпомощен, безсилен.
Изнемощелият му ум призова Нейното лице за някалко мига и позволи на посивяващите очи да отпият от спомени, които неподвижните му устни приемаха жадно. Той отпусна глава и за страничен наблюдател би изглеждало, че той гледа земята, но всъщност бе все така загледан в образът, който виждаше само той.
Обезверен отпусна ум и тяло толкова напълно, че душата му си отиде.
Трупът остана така, с една длан положена на земята, очакваща да поеме напъна на ръката, която никога повече не помръдна и очи все така загледани там, където виждаше незнайни и приказни неща, тайни прошепнати незнайно къде, незнайно защо.
И той си остана там, застинал, невиждащ, неподвижен, истиващ под жаркият пек на обедното слънце, почиващо си спокойно и лежерно в безоблачното небе.
.
.
.
Днес е първи юни 2011- навършват се 3 години след като умря един много изморен човек.
Той живееше в една мечта. Той беше щастлив и беше с жената, която обичаше.
Беше висок около 1,75, 70 кг., русоляв. Пишеше с дясната ръка и вървеше нормално.
Той беше много щастлив и радостен.
На 1ви юни 2008 той излезе от вкъщи около 11 часа, за да се види с Нея.
Той отиде на срещата и седнаха на една пейка.
Имаше пукнатина в сега изцъклените му, сякаш стъклени очи когато Тя започна да говори. През този процеп в иначе безизразното му, спокойно лице се виждаше как нещо шава у него.
Тя не говореше спокойно и не беше красноречива. Тя се запъваше нервно, думите работеха не за Нея. Той мълчеше. Слушаше. Осмисляше. Попиваше всичко в обстановката. Всяка тревичка около пейката, всяко поклащане на дърветата под нежния, топъл вятър, всяка дума, всяко мигване, всеки жест, всяка секунда.
Не можеше да Я погледне в очите, както Тя- него. Ако той Я погледнеше, виждаше и усещаше как нещо се къса... не у него, не в Нея- просто... нещо, някъде там. Нещо важно.
И докато спиралата, която Тя правеше около изречението, което беше дошла да каже, се стесняваше, той се вкаменяваше все повече.
Затаил дъх, той се страхуваше или просто не можеше да помръдне. Сякаш му бяха окачили тежести и той се стараеше да поддържа деликатния им баланс, за да не го повлекат надолу.
Тя не знаеше какво да каже или поне как да стигне до това, което искаше да каже. А той вече не Я слушаше. Умислен, запокитил съзнанието си нанякъде просто седеше там, удължавайки миговете изкуствено с липсата на реакция и движение.
Спиралата се превърна в кръг и той внимателно изпиваше всяка сричка.
Но не издържа. Нещо се беше обтегнало у него може би. И беше на път да се счупи под Тежестта.
И той, бидейки човек, който не се криеше безцелно от неизбежни неща, просто каза, със странно спокойствие и увереност, че е време да спре да Увърта.
Това явно вдъхна увереност на Събеседницата му и тя най- накрая отрони думите от чието присъствие се Страхуваше.
И след тях Заговори с успокоение, опитвайки се да омекоти Ударът. Но той явно вече не беше там. Увереността и спокойствието отпреди малко се изпариха като вода в особено горещо джезве.
Нямаше сълзи в очите му, все така изцъклени, стъклени, невиждащи.
Той не Я слушаше и, когато Тя го осъзна- Млъкна.
Няма тъй обсебваща и всеобхватна тишина. Той- загубен зад стените на зениците си, а Тя- очакваща от него движение, жест или дума, мигване, оставена насаме с реалността на току-що извършеното.
Мирозданието беше замръзнало за няколко минути, докато самите богове затаиха дъх в очакване, напрежение.
И тогава, след незнайно колко безконечни мига, той обърна глава, като жегнат от въглени, от ужасяващият звук, който поне даде малко цвят на досега бледото му лице. Тихичко хлипане долиташе от, за него, крехкото, нежно създание на ръка растояние от него. Паднала безпомощно коса покриваше лицето, което той нямаше нужда да вижда, защото то бе дамгосано в съзнанието му. Тялото беше безсилно облегнато на лакти върху колената, а ръцете покриваха лицето отвъд ефирният, тъмен воал на сресаните кичури. Той отхвърли каквото го дърпаше надолу и не му позволяваше да мърда, стана от дървената пейка и падна на коляно пред нея.
За един безкрайно кратък миг, в очите му се изписа истински, неподправен ужас, там- отвъд процепът. И щом падна на коляно пред нея, веднага отпусна плещи пред непосилната тегоба от картината пред него... Защото в очите Й имаше сълзи. Като малки кристалчета, търкалящи се по посолена могила- без дори една тревичка, без капка радост. Блестящите парченца идваха някъде далеч отвъд това, което той можеше да види или опише.
И той призова каквито сили му бяха останали, за да се усмихне и да спре тази сила, която у Нея повеляваше тъга и жал...
И, може би с някаква сила отвъд този свят, той спря Напорът и дори успя да призове усмивка.
Но всяко нещо си има свойте граници и той не можа така напълно да възпре тази тъга, както би искал. И това би донесло повече самоукорение, ако не бе така физически и психически изцеден.
Ето- дойде време да тръгва, а не можеше. Но Тя твърдеше, че това иска. И той, победен и усмирен, се обърна и лека-полека закрачи със сега пълните му с олово крака. Крачеше напред на забавен каданс. Креташе. Той мина един метър, два, десет. Не плюеше огън и жупел на ярост, нито избухна в див плач, нито нададе вой на болка, нито мигна- останал с една единствена мисъл, отекваща из вътрешният му свят. Тя и пейката се бяха скрили зад зелени храсти вече и той креташе все по бавно по асфалтът, напекъл се под обедното слънце.
Едва движеше изнемощялото си тяло вече и всяка стъпка явно костваше борба на живот и смърт с ламя, която само той виждаше със стъклените си очи, вече губещи цветът си някак, изсъхващи, защото той не мигваше.
Петдесет метра, шестдесет. Той хвърляше крака напред, спъвайки се на всяка крачка. Шестдесет метра и още една крачка. Но кракът му се подкоси. Коляното поддаде под безмерната тежест. Той падна на земята като торба месо, по лице на твърдият, горещ асфалт под печащото слънце, на безлюдната улица.
Той полежа така, отпуснат на земята, няколко минути, осмислящ падането или подготвящ се за подвиг на ума, и повдигна ръка. Подпря се и се опита да се изправи но, безсилен, си остана така- безпомощен, безсилен.
Изнемощелият му ум призова Нейното лице за някалко мига и позволи на посивяващите очи да отпият от спомени, които неподвижните му устни приемаха жадно. Той отпусна глава и за страничен наблюдател би изглеждало, че той гледа земята, но всъщност бе все така загледан в образът, който виждаше само той.
Обезверен отпусна ум и тяло толкова напълно, че душата му си отиде.
Трупът остана така, с една длан положена на земята, очакваща да поеме напъна на ръката, която никога повече не помръдна и очи все така загледани там, където виждаше незнайни и приказни неща, тайни прошепнати незнайно къде, незнайно защо.
И той си остана там, застинал, невиждащ, неподвижен, истиващ под жаркият пек на обедното слънце, почиващо си спокойно и лежерно в безоблачното небе.
Няма коментари
Търсене
Блогрол
1. [Favorite] Third Storee - Sorry
2. Iris - Goo Goo Dolls
3. Любими песни- 2
4. Somebody already broke my heart
5. Ще чакам
6. Стихове- любими
7. Tujna - Doni i Momchil- Kukla
8. Александър Дюненко- "Пак"
9. Александър Дюненко- "Сълзата"
10. Александър Дюненко- "Незабравена"
11. Александър Дюненко- "Посветено"
12. Александър Дюненко- "Зимни мечти"
13. Александър Дюненко- "Пред камината"
14. Александър Дюненко- "Неизвестна"
15. Александър Дюненко- "Забравен"
16. Александър Дюненко- "Олющена пейка"
17. Александър Дюненко- "Картичка"
18. Александър Дюненко - "Жената в лодката"
19. Александър Дюненко- "Сетни мисли"
20. Александър Дюненко- "Чашка бренди"
21. Hallelujah| ;(
22. Why...
23. Goodbye to you
24. Сила - Добри Жотев
2. Iris - Goo Goo Dolls
3. Любими песни- 2
4. Somebody already broke my heart
5. Ще чакам
6. Стихове- любими
7. Tujna - Doni i Momchil- Kukla
8. Александър Дюненко- "Пак"
9. Александър Дюненко- "Сълзата"
10. Александър Дюненко- "Незабравена"
11. Александър Дюненко- "Посветено"
12. Александър Дюненко- "Зимни мечти"
13. Александър Дюненко- "Пред камината"
14. Александър Дюненко- "Неизвестна"
15. Александър Дюненко- "Забравен"
16. Александър Дюненко- "Олющена пейка"
17. Александър Дюненко- "Картичка"
18. Александър Дюненко - "Жената в лодката"
19. Александър Дюненко- "Сетни мисли"
20. Александър Дюненко- "Чашка бренди"
21. Hallelujah| ;(
22. Why...
23. Goodbye to you
24. Сила - Добри Жотев
