Без заглавие за тази история :: Съдба? Просто играя срещу шансовете.

Образът потрепва и изчезва за секунда, но изображението се възтановява.
Сега обаче образът е по- чист, вече се различават детайлите в облеклото-
момчето е облечено във прилепнала блуза с няколко разреза в нея и разшити подгъви. Панталоните- очевидно по- нови от блузата, но зацапани са нашарени с тъмни петна.
Стабилната му стойка намекваше за несигурност, сякаш очакваше да бъде нападнат всеки момент.
Празна кутия от цигари тупва на земята и след като пали цигарата си, той си играе със запалката известно време преди да започне да говори:
Не ми отне дълго да осъзная грешката си. След 2 седмици съжалявах, но не достатъчно че да направя нещо.
Минаваха дните и постепено започвах все повече и повече да изпитвам угризения. Времето минаваше, а аз едва го усещах и един ден осъзнах че беше минала почти година, а аз още живеех в миналото.
И направих единственото логично нещо в такава ситуация- написах няколко листа с обяснение в любов, побрах каквото успях в телефона си под формата на СМС и цъкнах на "Изпрати"...
Прекарах следващите седмици в очакване на отговор като почти всеки ден се виждахме. И един хубав ден, след около 2 седмици чакане звъннах и посках среща насаме.
"Разговорът" беше 3 часово овъртане и в по- голямата му част не бяхме само двамата- Гримасата на горчивина се появява отново за секунда.
Когато разговорът свърши се чувствах унизен и все още бях без отговор, тръгнах си, но видях група приятели наблизо и отидох при тях вместо да се заключа сам вкъщи. Останалите събития от онзи следобед могат да бъдат обобщени така- тя си тръгна а аз останах с компанийката. Отказах да се предам толкова лесно обаче и звъннах да настоявам за отговор... който отново не получих, вместо това тя довлече приятелката си през поройния дъжд само за да ми се скара- Една сърдечна усмивка се появява при споменаването на случката, но тя залязва когато идва спомена за края на историята- Вече напълно бях обезсърчен, се отказах от надеждата да получа някакъв отговор. Тръгнах си, защото не ми се правеше нищо вече.
Както си вървях към вкъщи пак ми дойде йдеята да се обадя. Така и направих. Този път разговора не завърши с караница... обаче ВСЕ ОЩЕ нямах отговар... ситуацията ми се струва комична сега, но тогава си беше цяла трагедия- Момчето пак се засмива, но и този път на усмивката и липсва искрена радост.
На следващия ден се събрахме... пак- Лесно доловимия сарказъм в гласа му поражда покашляне в тъмната стая- и тогава се развеселих до такава степен че едва се задържах на земята. Вярно, не се видяхме в онзи ден, но все пак бях щастлив. И почти спах спокойно, което си беше постижение. Вече година ме бяха преследвали безсъниците.
Това беше последният ми ден на щастие, дори да е било породено от лъжа.
2 седмици ни вест, ни кост от нея. Не вдигаше телефона си, не отговаряше на съобщенията... имаше го и случаят, в който трябваше да се срещнем и аз със нагласата да не закъснея отидох 40 минути по- рано...
След 1 час чакане най- после звънна... за да каже, че няма да дойде.
Надменния тон и безгрижно изречените думи ме преследват и до днес.
ха... била с приятелки...
Всеки идиот с половин мозък ще се усети, че е отмъщение. И аз се усетих, но отказах да повярвам и да спра да се надявам. Няколко седмици по- късно, отново прекарани в мълчание, трябваше да моля 3ти човек да говори с нея и да ми каже какво става...- Хилавата фигура потръпва и за момент очите му се изцъклят- Не че не знаеш, но нямаше да се примиря докато не го чуя... Може би не трябваше да го чувам. Пристигна съобщение- Отмъщение е.
Тогава се появи една болка в гръдния ми кош- Той неволно разтрива мястото, където е сърцето му- Седях си и гледах в една точка, проклинайки я наум. Така няколко дена.
Но осъзнах, че аз бях причината за тази ситуация.
Опитах се да одавя мъката в множество спиртови коктейли, но не проработи.
Потърсих друга, която да ми даде това което Бел ми беше дала. И това търсене не даде плодове. Не намерих утеха за 3те месеца ваканция и си казах че ще имам повече късмет в новото училище.
Първоначално ми прозвуча много познато, но не се сетих откъде ми е познато 127 СОУ.
Ех, първия учебен ден. Винаги са ми сервирали изненади на 15ти, но такава не е имало...
Първия учебен ден...
- Разказвачът се увлича във собствения си разказ и със замечтан, отдалечен поглед продължава...

Част 5- следващ постинг

Нагоре

Тагове: съдба,