Седя си в автобуса и мисля...
Дали ще успея за 1 месец да стигна до истината, до НЕЩО.
След време ми омръзва, започвам да се оглеждам.
В автобуса винаги можеш да починеш- не зависи от теб какво става и просто си сядаш и почиваш.
Аз нито седя, нито почивам.
Улиците са празни, някак различни... от почти 2 години е така.
Някога, когато слънцето грееше по точно ТЕЗИ улици, ме топлеше. Сега, колкото по- ярко е, толкова по- студено ми е.
Когато валеше и подгизнал до кости бягах към вкъщи, ме беше страх да не настина.
Сега дори и виелица не ми прави впечатление- оказа се че има много по- лоши неща.
Чудя се къде ли е сега? Какво прави? С кого е?
Разтърсвам глава- тези мисли ми идват вповече.
Пак се оглеждам- някой хора се смеят, други викат по телефона- Обичам те!
Вече им се чудя как остават щастливи в този свят.
Чудя се, защо при мен трая толкова кратко.
Какво ми се беше набило в главата преди 2 години?
Почти всяко място, което видя през прозореца на автобуса ми навява спомени. 
Спомени, най- болезненото острие. Обаче те реже само ако му позволиш, а аз защо му позволявам?
Размислите ми идват вповече, изпадам в депресия както си пътувам.
А от колко време пътувам?
20 минути? 1 час?
Или съм в този автобус от 2 години- просто гледам как другите живеят?
Живота е прекрасно нещо... ако живееш. Ако просто гледаш отстрани е болезнено.
Поглеждам през прозореца и сърцето ми се свива: "Като слязох на тази спирка, преди 9 месеца, й звъннах. Тогава мислех че скоро всичко ще се оправи. Бях много наивен да вярвам че ще имам още един шанс. Дори след всичко, което направих и казах. А опитах, наистина, и доста неща казах..."
Тогава се сещам, че не направих ВСИЧКО.
Казват че думите Обичам те, Благодаря и Съжалявам са най- трудни за изричане. При мен никога не е било трудно- защото винаги съм искрен.
Странно, обаче, когато смятаме тези думи ненужни след изминалото дълго време, не ги казваме.
Опитах се, преди 9 месеца, със следния мотив: "Не искам да се събудя един ден и да си кажа- Не опитах, а ако бях?"
Сега ми е смешно, защото сметнах думите Съжалявам за празни след толкова време и не ги изрекох, а ако бях?
Още по- смешно е, че казах всичко друго, сетих се за всичко друго, но Съжалявам се изгуби някъде по пътя...
Най- лошото, всъщност е... не ПОМНЯ дали го казах...
Вратата се отваря и хората слизат, това е моята спирка. Оставям мислите в автобуса, поне до утре. Прибирам се изморен и разбит, а само преди час се смях и карах други да се смеят.
Маскарада е изморителен и ще съкрати година- две от живота ми.
Улиците са празни- като мен. Небето е мрачно(поне така го виждам), като мен. Хората са щастливи... и аз бях, някога...