Помня дена в който се върнахме от зеленото- 5 часа пътуване с автобус. Беше слънчево, прекарах часовете просто седнал до нея, не исках нищо от живота, освен да живея разбира се.
Помня как ме наказаха да седя най-отпред на автобуса, заспал съм по някое време, не помня какво сънувах, но май спах добре, не помня защото когато се събудих видях нещо което може да засенчи всеки сън- отворих очи и първото нещо което видях беше тя, застанала пред мен с един влюбен поглед и усмивка, която разтапя айсберги. Тогава за последен път спах спокойно.
минаха почти 3 месеца без да се видим, СМС-и всяка вечер, разговори по 1 час без да отроним и дума... сещате се. 
Дойде време за училище, върнахме се в София. Тя идваше всеки ден докато... тук ще се смеете. Въпросния Френд който, образно казано ни събра, ми се стори нещо депресиран и реших да ходя някъде с него, както тръгвахме обаче ми казаха че Белла идва. И ко да се прави, еми тръгнах.
Позвъняването не закъсня- Каде си?
Тогава спрях да мисля, забравих колко много харесвах това момиче и... излъгах, че даже и се изнервих. Тогава ми каза нещо, което няма да забравя- Ще съжаляваш.
Леле, беше права...
Мина ден, два, седмица и не ми пукаше особено много. 
По-нататък обаче стана лошо и само щеше да се влошава.