Без заглавие за тази история

Живях така, сам, без да имам с кого да разговарям истински, докато преди шест години кацнах принудително в Сахарската пустиня. Нещо се бе счупило в мотора на самолета ми. И тъй като нямах нито механик, нито пътници, се готвех да го поправя сам. За мен това беше въпрос на живот или смърт. Имах вода за пиене едва за осем дни.
Първата вечер заспах върху пясъка, на хиляди мили от всякакво населено място. Бях откъснат от света повече от корабокрушенец върху сал сред океана. Сигурно си представяте моята изненада, когато сутринта ме събуди странно гласче.
     То каза:
     - Моля... нарисувай ми овца!
     - Какво?
     - Нарисувай ми овца...
     Скочих на крака, като че ме бе ударила мълния. Разтрих добре очите си. Огледах се внимателно. И видях едно необикновено момченце, което ме разглеждаше сериозно. Ето най-хубавия негов портрет, който по-късно можах да нарисувам.

     Разбира се, моята рисунка съвсем не е така пленителна, както моделът. Не съм виновен за това. Още шестгодишен възрастните ме обезсърчиха в професията ми на художник и не се научих да рисувам нищо друго освен боа отвън и боа отвътре.
Гледах с разширени от учудване очи това видение. Не забравяйте, че бях на хиляди мили от всяко населено място. А моето момченце не ми изглеждаше нито заблудено, нито че умира от умора, нито че умира от глад, нито че умира от жажда, нито че умира от страх. Съвсем нямаше вид на дете, загубено сред пустинята на хиляди мили от всяко населено място. Най-сетне, когато можах да проговоря, отвърнах:
     - А... ти какво правиш тук?
     Тогава съвсем спокойно, като че казваше нещо много сериозно, то повтори:
     - Моля... нарисувай ми овца...
     Когато загадката е прекалено внушителна, не смееш да не се подчиниш. Колкото и безсмислено да ми изглеждаше това на хиляди мили от всяко населено място и в смъртна опасност, аз все пак извадих от джоба си лист хартия и писалка. Но като си спомних, че съм учил главно география, история, смятане и граматика, казах (малко недоволно) на момченцето, че не умея да рисувам. То отвърна:
     - Нищо. Нарисувай ми овца.
     Тъй като никога не бях рисувал овца, направих му една от двете рисунки, които единствено можех. Рисунката на боа отвън. И се смаях, когато чух, че момченцето ми отговори:
     - Не! Не! Не искам слон в боа. Боата е много опасна, а слонът заема много място. При мен всичко е съвсем мъничко. Трябва ми овца. Нарисувай ми овца.
     И аз нарисувах:

То погледна внимателно и каза:
- Не! Тази овца е тежко болна. Нарисувай друга.
Нарисувах:

     Моят приятел се усмихна с любезно снизхождение:
     - Сам виждаш... Това не е овца, а овен. Има рога...
     Отново поправих рисунката:

     Но както предишните, той не прие и нея:
     - Тази е много стара. Искам овца, която живее дълго.
     Тогава, изгубил търпение, тъй като бързах да разглобя мотора, надрасках тази рисунка долу:

     И отсякох:
     - Това е съндъкът. Овцата, която искаш е вътре.
     И много се изненадах, когато лицето на моя млад съдник светна:
     - Тъкмо това исках! Мислиш ли, че за тази овца ще трябва много трева?
     - Защо?
     - Защото при мен всичко е съвсем мъничко...
     - Сигурно ще стигне. Дадох ти съвсем малка овца.
     Той наведе глава над рисунката:
     - Не е толкова малка... Я гледай! Тя е заспала...
     Така се запознах с малкия принц.

Нагоре