-И толкова трудно ли е да продължиш?
(Леко подсмихване)- Още не ме разбираш, нали? След толкова време още не ме познаваш? Още не знаеш как мисля и защо правя нещата, които правя.
- А кой може да погледне в твоята глава?
- Ха... прав си.
Но все пак, би трябвало да ме познаваш...
- Тогава ми кажи.
- Хм... изглежда имам малко време.
Странно е, че не виждаш как пътищата ни се разделят.
Ние сме на пътека в гората и вървим в една посока, докато не се появи светлина...
Ти тръгваш към светлина, хвърлена от уличен фенер, в града извън гората.
Но твоята светлина е фалшива, твоят "фенер" е надеждата, че ще оживея отново. Че някак ще се върна, същият, ако не и по- добър...
Но си вярваш, истински вярваш, че ще се поколебая да довърша това...
Моята светлна е луната, в обратна посока, навътре в гората.
И разликата е тази- моята светлина е истинска, идва от слънцето, дори да стига до мен изкривена.
Моята светлина е знанието че си прав- мога да се справя, да се върна. Но също и изорът да не го направя.
Ще изляза на ръба гората, може би вълците ще ме разкъсат, но ще стигна там, където никой не е ходил и никой никога няма да отиде.
Ще покажа на света колко далече може да стигнеш...
А ти?
Ти  ще стигнеш твоя фенер, ще заживееш в малкия си град... ще забравиш за мен и нашето познанство. И ти сам ще потънеш в забрава.
Но аз поне ще знам какво съм направил, докъде съм стигнал... да, мен въобще няма да ме помнят, но аз ще знам че съм минал хоризонта.
Теб те е страх, че ще изгубиш това, което познаваш...
Страх те е да отидеш сам, там където никой не смее да отиде.
И следваш фалшивата надежда, за да не се наложи да признаеш, че живота свършва, че нещата се променят безвъзвратно...
Да, прав си. Не мога да очаквам да ме разбереш.
Ти доказваш на един човек че греши, като му показваш света.
Аз ще докажа че светът греши, като просто направя това, което обещах да направя...
Просто ще, живея така- потънал в апатия и тъга.
И ще умра в агония, със същата тази болка на сърце...
Но ще се усмихвам, когато ми дойде времето. 
Защото ще покажа на този свят, че мога...
ще превърна историята си в мит, който сам аз ще знам...
- Мен ме е страх!? МЕН ли ме е СТРАХ!?
Кой си ти да ме съдиш!
Ти, който не смееш да продължиш!
ТИ, който би умрял преди да признаеш че можеш да живееш и без нея!
ТИ, УПОРИТ ГЛУПАК ТАКЪВ!
Толкова те е СТРАХ, че не смееш да опиташ!
Защото МОЖЕ БИ ще намериш нещо по- добро!
И казваш че МЕН ме е СТРАХ!?
(подхилкване)
- Какво ти е толкова смешно!?
- О, я стига... така ли ще ме вразумиш?
Като крещиш?
Знам колко е нелепо, да, знам колко е глупаво, да, знам че съм упорит глупак...
(въздишка)
нещата в които вярвам ги няма,
нещата, за които мечтаехме като деца, ги няма... 
не ми остава друго. 
Но дори и да имах избор, пак бих избрал това...
аз съм последния от умираща порода.
И смятам да удържа на думата си.
Аз не променям ценностите си според ситуацията,
не избирам да държа на обещанията, само ако е "удобно".
И за това няма да ме разбереш-
аз просто искам всичко това да свърши...
Това, за което се борих цял живот е минало, илюзия...
никога не е съществувало...
и очевидно- никога няма да съществува...
но вече се примирих с това...
сред други неща...