Времето минаваше. вече беше един месец и започнах да се съмнявам в "правотата" си. Първо беше леко, едва забележимо съмнение. Но мина още време, съмнението се превърна в угризение. На втория месец вече се увеличаваше с всяка минута. 
Започнах да търся това, което тя ми даде в други момичета. Когато не го намирах обаче просто се разделях с тях. 
Поспрях, погледнах календара и видях че бяха минали 9 месеца, а сякаш беше вчера когато я видях в онзи автобус. Осъзнах че не бях спал от 9 МЕСЕЦА!!!
Не можех да си спомня последния ден на спокойствие. Чудех се как съм успял да проваля нещо толкова чудесно и освобождаващо. Осъзнах, че найстина икам да съм с нея. 
Направих единствената логично нещо в такава ситуация- поисках втори шанс. Винаги съм можел да пиша, да изразявам най- силните си чувства, затова го направих. Общо 10 СМС-а, дори да ви звучи кратко си беше дългичко. Изпратих го за да не се събудя след няколко години и да си кажа- Ами ако бях направил нещо? 
Малко ми е мътно какво ТОЧНО стана, обаче почнах да ходя в стария квартал(м-ду другото живеехме в един квартал, преди да се преместя), да се събирам с компанията й, викаха ме естествено, и да прекарвам вечерите там, очаквайки отговор. Тя знаеше как да ме накара да се чувствам както си пожелае, в определен смисъл, имаше неограничен контрол над мен. 2 седмици ходех там, чаках отговор, който не дойде, като се замисля, тя не даваше признаци да знае защо съм там всеки ден.
Първия изпит след 7-ми клас беше минал, имаше 5 дена до втория и вече не можех да чакам. Пратих СМС- Във еди-колко-си-часа-еди-каде-си.
Беше слънчево, 2 часа, ето я, задава се. Но не е сама, две приятелки са с нея. Седях и чаках докато стигнат до мен. Вече се притеснявах, но връщането назад не беше вариант. Отидохме само двамата зад училището. Започна с въпроса- Защо искаш да говорим?
Не можех да повярвам че се гаври точно сега, но нямаше да се откажа... И започнах да говоря:
Защо, Как... всичко.
3 часа по-късно още бяхме там, още говорихме, вече се чувствах толкова малък, бях разказал всичко. Дойде една нейна приятелка със... бутилка бира. Докато я пиеха ми задаваше въпроси, изтъкваше недостатъците ми, грешките ми- намразих се. Започнаха да се лигавят, спряха да ме слушат, отидохме отпред, в двора където седнаха на една пейка. Най- много ме болеше че едва ли не ме игнорираше, сякаш не й пукаше. Попитах за последен път- Ще ми дадеш ли втори шанс?
тези думи дълго отекваха в главата ми, тя не каза нищо, но приятелката й, която ме познаваше много добре постоянно й казваше- Просто му кажи ДА.
Тръгнах, не погледнах назад, чух вик и се обърнах- приятелката й ми извика- Тя казва ДА. Извиках в отговор- Искам да го чуя от нея.
Но отговорът не дойде, Обърнах се и тръгнах, тогава усетих- започна да вали, сякаш самата природа усещаше болката, напираща отвътре и я изля в дъжда.
Прескочих оградата защото бях видял няколко приятели, а сега имах нужда от тях. Докато седях там и им разказвах историята, загледан в дъжда си мислех за нея, всички хубави спомени и знаете ли, казах си- Проклет да съм ако не направя всичко възможно.
Звъннах, и викнах по телефона, но не с глас на ярост, а на болка. И тя попита само- дали още съм в у-щето. Чаках малко, сред приятели, знаех че са с мен каквото и да стане. 
И вярвате или не, домъкна приятелката си през поройния дъжд, само за да ми каже- Как смееш да ми викаш.
Тръгна си, а аз гледах как изчезва в дъжда.
1 час по-късно, на път за вкъщи се обадих пак (жалка картинка, а?), със спокойствие, което незнам откъде извадих, поговорихме. Пак не се стигна до заветния отговор, но нещо се промени, усещах че нещо е различно. 
И се потопих в още един кошмар, на следващия ден щях да се оправям...