Уморена, на края на времето, ще приседна за миг на ръба. Колко много от мене са вземали? Колко дадох? Ще тегля черта. И ще хвърля в измамната бездна всяка ...мисъл за сметка и дълг. Нека тежки обиди изчезнат. Нека всичките болки мълчат... И такава – във пъти по-лека – ще разперя с надежда ръце. Ето, вече си имам пътека! Не пътека, а цяло небе... И внезапно разбирам накрая как летят всички птици без страх. Не защото се раждат във Рая. А защото го носят със тях. /Мира Дойчинова/