Без заглавие за тази история :: "Зими в Москва и Афган"

.
.
.
.
Василий не отмелваше дните, седмиците и месеците, а белезите.
Където и да ги изпратеха- нещо оставаше с тях. И не винаги от арабите. Не веднъж и два пъти руска мина гръмваше и убиваше руски "вълк". Почивката никога не беше достатъчно. Жени- нямаше. Алкохол- ужасен. Жегата гореше и не спираше. Писма не идваха от дома. Но Ваня не искаше да се прибира, все още убеден, че трябва да остане.
Години минаха. Приятели идваха и си заминаваха. Младият войник виждаше понякога видение на самодива, приличаща на неговата Люда, сред камънаците. Вас всяка вечер лежеше и гледаше снимка на Червения площад с Люда и си мислеше какво ще й каже щом се прибере и се чудеше дали тя въобще ще го познае.
Момчето се беше вманиачавало с времето, но сега беше апогеят на безпомощността му срещу образът й. Той не можеше да спре да мисли за нея, но не можеше и да си тръгне. Мъглата от барут, воняща на кръв и пот го държеше здраво.
През `88^ма, по време на патрул, Вас беше прострелян в коляното. Куршумът разтрошил ставата- обявиха го за негоден и му казаха, че се връща вкъщи. Може би е срамно, че той усети голямо облекчение при мисълта, че се връща- той не се беше отказал, значи беше спечелил. Дори чувстваше и гордост от дупката в крака си.

След като се прибра в Ленинград, Василий веднага издири своята дама, без тя да знае, че той се е върнал и реши да я изненада в дома й.
Подпирайки се на патерицата окрасеният ветеран закуцука из оживените улици, хвана метрото, изкуцука до автобуса и накрая стигна до високия блок. Влезе във входа и натисна бутона на асансьора като внимаваше да не нарани букета цветя, който носеше в свободната си ръка.
Сърцето му вече щеше да изкочи от гърдите докато вървеше към вратата й. Коремът му се обръщаше и той се потеше. Почука на вратата и се заслуша за стъпките.
Бравата се завъртя и пред него се откри лицето на 30 годишен мъж по бял потник с чаша бира в ръка. Той се усмихваше благо.
-Люда?- каза Вас с неуверен глас.
-Кой я търси?- попита онзи спокойно.
-Кажете й че Спиридов се е прибрал.
-Секунда...- каза онзи и влезе вътре, като остави вратата отворена.
Вас влезе неуверено и разгледа коридора на апартамента, без да обръща внимание на суетнята която се чуваше от хола. Прикова вниманието му едно рафтче до закачалката с две снимки на мъжа с потника и Люда, държейки ръце, прегърнати.
Вас за секунда се закачи за мисълта, че не помни как изглеждаха братята й, но опитиът му да си спомни беше прекъснат от рязкото отваряне на вратата на коридора. През нея влетя Людмила със слънчева усмивка и разперени ръце- тя се метна върху Василий, който веднага усети топлина в гърдите си.
Тя смачка цветята с тяло когато се притисна към него. Тя отпусна ръце, взе букета и го изгледа от глава до пети.
-Васильошка! Кога се върна? Как си?- очите й блестяха.
-Може ли да поседнем?- каза Вас като посочи патерицата
-Да, разбира се! Ела.- подкани го тя и тръгна към хола като тръшна входната врата.