Без заглавие за тази история :: "Зими в Москва и Афган"

.
.
.
.
Василий Сергеевич Спиридов беше още съвсем млад мъж, току- що завършил висшето си образование по физика в Ленинград, когато първата руска "мечка" прекоси в Афган през`79^та. По време на следването си Василий се беше запознал с Людмила- артистична и интелектуална московчанка, която често навестяваше своите двама братя в Ленинград.
Двата ума имаха невероятна химия помежду си. Те бяха увлечени като две птички и изпадаха в транс около другия. Младите напомняха две лястовички летящи ниско над земята, опленени в танц. И на двамата им липсваше опит от любовни огорчения и те все още имаха младежкият ентусиазъм, който не им позволяваше прекален цинизъм... Те си мислеха, че се обичат, както всички млади влюбени вярват. Вдъхновяваха се един-друг и забавлявахе околните със своя оптимизъм.
Новината долетя един ден, че Ваня трябва да се яви за военна служба. Той не се плашеше от наряда или от муджахидините, защото дори и да се смяташе за интелектуалец той беше калена рожба на Россия. Един от тези редки индивиди, които имат идеалите, но и физическата възможност за отстояване на същите. Ваня имаше влиятелни приятели по високите етажи на сградите на государството*, дори в Любянка.
Той можеше с щракване на пръсти и една бутилка водка да отърве службата, но реши че червената армия има нужда от герои.
През пролетта на `80^та година Василий заведе Люда в Лятната градина, под едно дърво, покрай което никой не минаваше, и отвори пред нея малка, вишненочервена кутийка в която си почиваше златен пръстен със съвършенно оформен, като капка вода, иолит.
Той остави на момичето да погледа пръстена и се наслаждаваше на радостта, изненадата и недоумението в очите й (защото тогава не беше лесно да се добере човек до злато или камъни- полу-скъпоценни или други.). Той посочи едва забележимият надпис на външната страна на халката, но без да й позволява да га прочете.
Люда се пресегна към лъщящата капка, но Вас я дръпна измежду пръстите на момичето и я положи в малката кутийка, която положи в изкопаната предварително дупка в подножието на дървото и остави слисаното момиче с обещанието, че когато се върне ще й даде пръстена и последните думи, които й каза бяха:
-Искам да се оженя за теб.
Ваня не изчака отговора й и си тръгна, а два дена по- късно го закара влака към базата.

Веднага щом започна обучението младежът осъзна, че не е подготвен за изпитанията пред себе си. Сред калта, смрадта и болката момчето осъзна няколко неща за себе си- първо, че не е мазохист и второ- че не садист и следователно не става за армията. Или поне за високите постове.
Прелетяха с взвода над планината, която разделяше удобната, уютната Русия от враждебния и непознат Афган- с всичките си, макар и безсилни пред съветския войник- опасни муджахидини, скитащи по тунелите, криещи зад назъбените скали, очакващи танк да мине през ждрелото или да опита да изкачи хълма.
Планински терен. На военният жаргон означаваше все още незапален ад.
Денят, в който пристигна беше денят в който видя за пръв път как човешко същество умира. Бяха заловили муджахидин и го екзекутираха до пистата, пред една канавка.
...