Ето една мисъл- В един или друг момент искаш да си починеш. Да спреш, да поседнеш, да починеш. Когато любопитството бива победено от желанието да се отдадеш на следващата стъпка, следващото ниво- следващия живот(ако вярвате в това- буквален смисъл. Ако не- преносен.).

Ето втора мисъл- сред различните възможни интерпретации на свободата съществуват и такива, определящи не като независимост а избор на лично удовлетворение.

Разликата между невежия, играещ си със пръчка и ученият разкриващ тайните на Вселената е никаква. Но темата за гледната точка е дълга и за друг път.

Свободата, в крайна сметка, е втората пътечка. Възможността.

Живее се не по нужност, а по избор. Има алтернатива- за повечето това не е реална възможност, но самото й съществуване подхравна чувството за контрол- свобода.

Може би не трябва да засягам тази тема, но изглежда хората забравят това в днешно време- има алтернатива.

Социална, политическа обстановка- няма значение.

Човека не е свободен когато може само да живее и да се движи в този ограничен коридор, в който е поставен като мишка.

Пак се върнах на гледната точка...

Свободата е илюзия?

Илюзията че можеш да направиш нещо различно от това, което вече си си наумил?

Налага ли се да се залъгваме?

Да отказваме да разбираме естеството на нещата около и във нас?

Слабост на характера- примиряване.

Да се оковеш сам или да скъсаш белезниците след това?

Правите ли разлика между отнета, предадена и изгубена свобода?

Аз извличам от липсата на свобода чувство за... цел.

Тя беше изгбена, но сега е предадена.

Как може да имаш изборът дали да имаш свободата си?

Ако свободата е избор- значи никога не е била изгубена.

Ако тя е илюзията за възможност- значи никога не е съществувала.

Свободата, в крайна сметка е отчаяние...

Безпомощното желание да не си ограничен, да почувстваш че имаш власт?

По важно от всичко... жаждата да си господар поне на собствения си свят.

Отнетата свобода е всъщност отнет вътрешен глас, нашепващ успокоително че още имаш време да направиш нещо. Прикрива личната безпомощност в лицето на всеобщата слабост.

Ницше е казал:”Съвременният човек страда от слабост на характера.”

Без нуждата няма прогрес.

А човека е животно, което се нуждае от малките си награди.

Нуждае се да си каже „Аз съм свободен”

Ние озверяваме. Модерно е да се смята че всеки се ражда свободен и равен.

Това е опасна и глупава лъжа, ефективна срещу опасните глупаци на днешния ден.

Убеждавайки се в това, ние не се опитваме и съзнателно не знаем че трябва и можем да извоюваме, по един или друг начин, истинския обект на снимката. Снимката е нашето убеждение, че по рождение сме независими и волни.

Съвременния човек не страда от слабост на характера, той страда от невежество и арогантност.

Затова е толкова ценена свободата. Тази фантазия с която порастваме.

Когато тя е отнета, ни искаме да си я върнем както кучето в клетка се бори за сухия хляб. Вместо да пробием навън, и да намерим сочната мръвка.

Не че няма какво да се намери, просто ние не го търсим и се задоволяваме с бледите копия.

Ние сме (такива каквито сме)- това е факт. Докато не стане „Ние бяхме” няма смисъл да се говори или да се мечтае.
Факта има значение.