.

.

.

.

Във спокойната вечер седнах сам,

със чашка бренди във удобното кресло,

загледах се със замъглени от напиращи сълзи очи,

във красивата чаша, пленен от играещите цветове.

Няма да простя на тази вечер че тиха,

на тази чаша че е пълна,

няма на красивите цветове да простя, че се заиграха,

няма прошка и за тази стая, че е празна.

Няма да си простя че си тръгнах от теб,

няма да простя на тези ръце, който прегръщаха друга,

на тези устни, който на друга шептяха,

няма и тези очи да простя, че не плакаха тогава.

На слънцето не ще простя, че още ме огрява,

дори след като те няма,

че дръвчета пак цъфват,

дори щом няма двама да починат под техните сенки.

Примамва ме чашата с бренди, да отпия и да се забравя,

няма тази вечер да си простя,

няма да простя на залеза, че пак не бе за двама,

няма да простя и на разбитото си сърце, че още те обича...