Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.10.2008 15:39 - Скрити вопли (Да се завърнеш в бащината къща) + анализ на творбата
Автор: desonnac Категория: Тя и той   
Прочетен: 25929 Коментари: 4 Гласове:
1

Последна промяна: 23.10.2008 17:16


Да се завърнеш в бащината къща,
 когато вечерта смирено гасне,
 и тихи пазви тиха нощ разгръща
 да приласкае скръбни и нещастни.
 Кат’ бреме хвърлил черната умора,
 що безутешни дни ти завещаха —
 ти с плахи стъпки да събудиш в двора
 пред гостенин очакван радост плаха.
 Да те присрещне старата на прага
 и, сложил чело на безсилно рамо,
 да чезнеш в нейната усмивка блага
 и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
 Смирено влязъл в стаята позната,
 последна твоя пристан и заслона,
 да шъпнеш тихи думи в тишината,
 впил морен поглед в старата икона:
 аз дойдох да дочакам мирен заник,
 че мойто слънце своя път измина...   

 О, скрити вопли на печален странник,
 напразно спомнил майка и родина...

Премазана под бремето на земните грижи, душата жадува покой. Тя дири отчаяно оня глас, който да ù каже: “Дойди при Мен, отрудена и обременена, и Аз ще те упокоя” (вж. Мат. 11:28). Блажени Августин е намерил кратък и изчерпателен израз на тая неутолима от земни води жажда: “... неспокойно е сърцето ни, докато не намери в Тебе покой” пише той в своите «Изповеди».1)

На човешката душа е присъщ стремежът към щастие. Или, по-скоро, той е останал там — неизтлял подир греха, помътен спомен за райското безгрижно блаженство, неясно отображение на което е детството ни. Завръщането в детството, в невинния свят на цялостните неща, отвъд сложната разпокъсаност на света на възрастния човек, е общ мотив в човешкото творчество. Да се завърнеш в Бащината къща… е оная негласна, присъща всекиму тъга на душата по нейния Създател. Душата се стреми към духовното, което ù е сродно по естество — към небето, към Бога; а плътта тегне към тленното, към пръстта, отдето е и взета при сътворението. Битката между небето и пръстта в човека е неспирна, неизбежна, до самата му смърт...

Щом щастието  е смисъл на човешкия живот, то стремежът към него е напълно законен. Обаче неправилното разбиране на това, къде е щастието, изплесването на тоя стремеж в незаконна посока — това е сторило на човечеството съкрушително зло. Светител Игнатий Брянчанинов пише: “В нашите души е насадено стремление към безкрайни блага. Но ние сме паднали, и ослепеното в падението (наше) сърце търси във времето и на земята това, което съществува във вечността и на небето.”2) Изгубили истинското щастие, ние се залъгваме с жалки съновидения, с празни блянове. И в нашите сърца се вселява неизменно чувството за неудовлетвореност и скръб — сигурен знак, че щастието ни не е тук, където цял живот напразно го търсим, че то не е скрито в някаква земна далечност, в някакви примамливи хоризонти.

Скръбта има за човека дълбок и възвишен смисъл. Непознаващият живота вътре в душата си човек пренася скърби за временното и тленното, като напразно се стреми да изнамери извор на земята, в който да натопи пресъхналите си от жажда за вечност устни, та да се напие. Едва отпил от една земна утеха, обаче, той трескаво се хвърля към друга, сетне отново и отново търси, измъчван от същата необяснима жажда:

Все туй копнение в духът,
 все туй скиталчество из път,
 на който не съзирам края.

 И поглед вечно устремен
 напред, към утрешния ден,
 без там пристанище да зная... 3)

И от същия въпрос: Защо? Защо живея, защо е всичко на тая земя?

Скръбта ту заглъхва, притъпена от лукавото ежедневие, което крие от нас най-насъщното в човешкия живот, за да разпилее драгоценните му дни в тичане “подир сенките на облаците”, за придобиване и погубване на ненужни и преходни неща. “Търсят и намират; ала намерили — захвърлят и отново почват да дирят, та да захвърлят и онова, което пак намерят...”4), ту се събужда с отчаяна сила, крещи и изтезава съвестта с непримиримите си въпроси, както виждаме това у Яворов.

Мигел де Унамуно нарича тая всечовешка скръб жажда за безсмъртие, и в този негов израз проблясва скритом нейната изконна същност — защото безсмъртието не е нищо друго освен Христос, у Когото имаме живот вечен, живот без грях, чрез който смъртта е влязла в тоя свят5). И тъй, безсмъртието е това, към което цялото човечество се стреми, съзнателно или несъзнателно. Поради това и в неудовлетворената жажда за безсмъртие испанският философ съзира извора на трагичното чувство “у човеците и народите”. Дори в едно докрай притъпено от греха човешко съзнание е стаена неугасваща искрица от това чувство, защото наистина “нищо тварно не може да удовлетвори нашия дух,” — както пише светител Теофан Затворник в своите писма, “От Бога излязла, (душата) дири Бога, Него желае да вкуси и да пребъдва с Него в жив съюз и съчетание, в Него се успокоява”.6) И без Бога душата вечно ще скърби. Но тъкмо тази скръб е едно дивно таинство, завещано ни по велика Божия милост след изгонването ни от рая. Тя сякаш е някакъв остатък от изгубеното древно блаженство, един потънал в мрачните дебри на греха спомен, преливащ в жаждата за завръщане... Подобно на глас, викащ в пустинята на земните безплодни въжделения, зовът на тая скръб надмогва всяка упоеност от бренното, и властно ни зове към прежното, удавено в греха небе на Богообщението и светостта. В самата тая тъга има нещо прекрасно и премъдро. Нещо скрито от самите нас, което ни кара да я желаем ненаситно. Тъгата по Бога, изразена най-прекрасно, изящно и непосредствено в божествения Псалтир. “Само в Бога се успокоява душата ми,” възкликва псалмопевецът, “от Него е моето спасение”. 7)

За разлика от небесния поет, светия цар Давид, земният и прочувствен Дебелянов е изразил тая скръб твърде загатнато и смътно. В най-плиткия прочитен пласт на стихотворението не проличават нейните печални черти. За да прочетем там за непрестанният копнеж на земния страдалец “да се завърне в Бащината къща”, когато вечерта на земния живот “смирено гасне” е необходимо да се откъснем от наслоените върху този широко четен текст пластове на литературно-критически и творчески размисли. Да отворим сърцето си към болката на поета. Да приобщим тая болка към християнския опит на душата, открила края на мъките на земното търсене в упокоението в Бога. Да се отскубнем от схематичността на анализа и от конструктите на структуралистичното мислене, от предзададеностите на аспектуалната и проблематизираща настървеност на критика... Каква е скръбта на поета? Кое придава тоя особено “сиротен” лад на Димчовите песни, тъй ясно изразен в последните от тях?

Поетът невям е осъзнавал извора на тая скръб. Но кой познава душата тъй издълбоко? Нему, както и на всеки човек, е било потребно да се завърне нейде, подир тежкото “скиталчество из път, на който не съзира края”. Семейството, родната стряха, майката — това са широко използувани поетически символи, които в зависимост от общото настроение на лиричната творба придобиват разнообразни смислови нюанси. В конкретния случай в душата се е родило нещо подобно на оная печал, която човек неизвестно защо изпитва, наблюдавайки вечерния заник на слънцето. То се стапя полека-лека зад примръкналите хълмове на запад, предвъзвестявайки ни края. Края на деня, края на живота, края на века. Всяка вечер ние приемаме това небесно послание-предупреждение. И в нас зазвучават скритите вопли на безотрадния земен скиталец: “Аз съм пришълец на земята… влязох чрез раждането, ще изляза чрез смъртта. Преселник съм аз на земята: преселен съм тук от рая... да се осъзная, да се очистя от греховността си, да стана пак способен за живота в рая... Странник съм аз на земята: започвам странствуването от люлката, завършвам го в гроба.” 8) И всеки ден ни оповестява края на един малък живот, със своето раждане-пробуда, деяние-дневен ход, и най-после — заник и умирие. В залеза е сякаш вплетено трепетното очакване на края на времето, на последния съд...

Но у Дебелянов тая неразгадана, тайна скръб, сякаш непричастна на вечните въпроси на битието, е смалена, “смирена” в рамките на битовото завръщане, в мъката по напразно изскитания житейски друм... Оттам несъзнателното стремене назад, към детството, прекарано под нежното майчино крило. Тук сякаш незримо е скрит адамовият спомен за една друга светла и невинна безметежност, една отнологически вкоренена в душата тъга по истинското Отечество, от което ни делят хиляди години и до което, (о, дано само е така!) ни приближава всеки следващ удар на сърцето.

Скрити вопли по Небесното Отечество носи в себе си всяка човешка душа. Завръщането в родния дом — колко напомня то Евангелската притча за блудния син, намерил своята “последна пристан и заслона” в “Отеческите обятия” на Бога. Нейде дълбоко, под руините на душевния ни дом, под сплъстената тиня на страстите, неизбежно се таят тия тайни вопли. Морният поглед на не един земен странник се вдига към синевата, която безгласно зове душата. А тя, отрудена и обременена, се стреми жадно към истинския покой при Бога, и в нея не заглъхва страдния копнеж “да се завърне...”, да свърши час по-скоро скитането, лутането, да напусне тъмницата и да полети по “светлий друм на вечността прекрасна”...9)

Както вече казахме, поезията, повече от всички други човешки художества, носи в себе си тайнствено болката на прокудения Адам. Но в нея липсва разрешението, няма го изходът от лутането и страданието. Нейната душевна мелодичност замайва душата, но после я оставя суха и безотрадна, като всяка земна упоеност, като всяко човешко изкуство, призвано изкусно да ни изтръгва от тъгата по Живота в името на живота. Затова последният вопъл на Дебелянов звучи особено болезнено-обречено:

 О, скрити вопли на печален странник,
 напразно спомнил майка и родина...
     

 За жалост малцина скиталци из друмищата на поезията биха достигнали по тях тихото озарение на блудния син, паднал в нозете на Баща си. Причината е проста — човек иска сам да изцели земната си болка, сам да открие пътя към родните брегове на спасението. И в тая самост той изнурява дните си, забравил истинската си родина — недрата на Бога, от Чието дихание е родена душата човешка. Поезията, изкуството въобще, са, по думите на Проф. В. Лоски “изобретение на човешкия дух, поклонение пред някаква абстракция, в която не присъствува Този, към Когото трябва да е обърнато всяко поклонение”, “огромен опит да се възпълни отсъствието на Бога”. 10) Въпреки това самото изкуство скритом носи в себе си признанието за собственото си безсилие да изцери човешката болка. То само я посочва, не можейки да каже като Христа: “дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” [Мат. 11:28]. И понякога, уви, твърде рядко, то отрезнява от естетическото си опиянение и искрено пролива скритите си вопли към заключената за гордостта му небесна вис:

 “Да се завърнеш в бащината къща...” 

.
.
.
.
.
.
.
.
.
Текстът е взет от http://pravoslavie.domainbg.com/15/vopli.html



Тагове:   къща,   анализ,


Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. yanichka92 - Обожавам Димчо Дебелянов!
23.10.2008 15:56
Опитай се да почерпиш максимално много гледни точки върху "Да се завърнеш...", докато го изучавате и намери своята собствена! :) Иначе оригиналното заглавие не е “Да се завърнеш в бащината къща...”, Скрити вопли е името на стихосбирката, предполагам, че знаеш :) Прекръсти си поста. Четох и повечето от останалите ти постинги - изключителен си, продължавай все така! Много, много усмивки за теб днес! :):):)
цитирай
2. анонимен - pomislih 4e ti si go pisal
23.10.2008 19:34
pomislih 4e ti si go pisal
цитирай
3. desonnac - Благодаря,
23.10.2008 19:45
но не съм толкова талантлив ;)
цитирай
4. анонимен - tuk trqbva6e
23.10.2008 23:36
tuk trqbva6e
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: desonnac
Категория: Тя и той
Прочетен: 464051
Постинги: 1139
Коментари: 503
Гласове: 1762
Календар
«  Април, 2014  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930