.
.
.
.
.
О, мила, как ми липсваш,

как искам при теб да съм сега.

И да те прегърна за последно...

 

Но не,

не мога аз при теб да бъда,

не мога силно аз да те прегърна,

тихо да ти шепна на ухо докато слънцето те гали...

 

Ах, само да знаеше какъв съм сега,

само да знаеше в какво се превърнах,

колко време във спомена за тебе аз се губех...

НЕ, по добре не знай...

 

Без тебе, Мила, аз сам живях,

сам, в безсънните нощи лежах,

сам залезите гледах край реката,

сега и сам умирам...

 

Необятния ми гроб, който сам направих,

от скелети и кости.

По синьото небе, сега почернено от гняв,

лежа и кървя... последен дъх от мене се изтръгва, последна капка кръв мойто тяло пуска...

 

И на това поле проклето, без другари и събратя ще почивам,

дано порой ме отнесе, дано свлачище да ме покрие,

дано... та света да ме забрави,

дано, та никога не чуе свободна душа за мойто име...

 

Дано светлината бяла е лъжа... дано не ме отведе в Рая...

че как там ще ме води...

просто е бяла светлината, та сярата и огъня да не видя

и дявола с доволната усмивка, как посреща ме с отворени обятия...

След толкова години мраз, след толкова години студ,
аз се отпускам в обятията на смъртта,
които ми изглеждат така топли и нежни,
че приятелски дори...

Но почакай!
Преди да ме вземе косача имам само миг,
със сетни сили ще си спомня за тебе,
за това което бях...

За последен път виждам смъртния свят,
а ето че проклинам се,
как не мога само веднъж още да те зърна,
да си спомня колко хубава бе твоята усмивка...

mnogo tajno... smart .. kosa4i...ne mi haresa... ne se sardi, ama 4ak tolkova tejki ne6ta ne mi se nravqt

Няма смърт. След това пак оживяваме. И се смеем на глупавите си мисли. Защото усмивки има и за утре.
Трябва да продължим. Просто се налага. И то до най-красивия финал. Ще се намери търпение, вярвам.