Понякога я поглеждам и виждам момичето, с което се разхождах и се смях някога. Обаче май само ми се иска да виждам това, защото понякога, когато погледна, виждам това чудовище, което ме накараха да повярвам че е.
Казват, че когато не спиш по цели нощи, не те убива липсата на сън, а тревогите.

Наби ми се в главата едно нещо, което ми каза тя преди повече от половин година:
"Аз съм се променила, ти не си."
Мислих и ми светна- Дали наистина е променена или просто не съм я познавал?
А всъщност, обичам ли я найстина? Или постепено се бях влюбил в измислен образ, плод на собственото ми въображение?
Някъде там, из мислите, изгубих нишката- кое е истина, кое е фантазия?
Изникна обаче в ума ми нещо, което бях казал много отдавна:
Попитаха ме защо я обичам- тогава й знаех само името- какво знам за нея.
Замислих се за малко, отговорих:
"Знам 2те най- важни неща-

1. Знам как да я наричам когато казвам Обичам те,
2. Знам че без нея не мога"

Странно, колко бързо забравих едно от тези неща...
 
Някой е казал че обикваме някой, когато го опознаем. 
Аз съм съгласен, но не мисля че трябват години, за да разбереш каквото ти трябва за някой. На мен ми трябваше около секунда- Когато се събудих преди 2 год. и я видях, погледнах в тези дълбоки очи, изгубих се в тях и разбрах всичко, което ми трябваше.

Гадно е обаче, как разбираме че сме загубили- по- лошо, захвърлили- нещо такова:
Събуждаме се и се протягаме към ръце, който не са там...

В края на краищата, няма значение колко време е нужно да обикнеш някой, а колко време е нужно да осъзнаеш тази любов.

"По- добре да не те бях срещал в съня си, отколкото да се събудя и да се 
протегна към ръце, които не са там."