Бавно, лека полека започнах да разплитам.
Започнах да си спомням детайли и изведнъж осъзнах- през цялото време тя показваше 2 основни неща- искаше да ме накара сам да се откажа и 2- несигурност, в това което правеше. 
Нямате представа какви неща ми минаха през главата. Просто не знаех какво да правя.
Все още няма начин да я питам направо- още не съм сигурен какво е станало... или какво става.
Понякога си въобразявам- май- че ми подава някакви смесени сигнали. Такива погледи, които просто те разтапят, в следващия момент обаче просто... не знам. Едва ли не, представата ми за реалност се изкриви. Несигурността и тревогите найстина са гадни....
Наскоро една приятелка ми каза, че това ме убива и май е права.
Прави ми впечатление, обаче че всички замесени се опитаха да ми втълпят нещо... за да я намразя, а всъщност намразих само себе си.
Крият нещо от мен, какво? 
Никой не ми дава отговори, само ме заблуждават- още лъжи.

Толкова дълго се опитвах да я забравя, че май успях. Но ми липсва.
Сега дори не мога да си представя че съм с нея. А какво сме щом не можем дори да мечтаем- още по- малко да се надяваме- че НЕЩО ще стане в бъдеще?
"Съди за човек по това, за какво мечтае."
А ако не мечтае? Какво бихте казали за такъв човек?