Унесено се вглеждах в небесата -

безброй звезди блестяха там,

една сред тях и бледна, и самотна,

в миг светна с ярък плам.

И ти ли в нея тоя миг погледна,

о друже, от далечен край -

та погледите наши отразила

така да засияй?

И чаках аз с измъчено сърце,

към щастието поглед устремила -

и чаках го с копнеещо сърце -

сърце ми жажда беше изсушила.

И то дойде и с ангелска ръка -

и дивни се понесоха акорди.

И то дойде. Затворила очи -

от рози дъх аз сещах възхитена;

в неземен сън, затворила очи,

неземен химн аз слушах упоена.

Живота ли шуми посред света безкраен,

смъртта със шеметен размах ли пролети -

във моето сърце намират отзвук таен

и сълзите, и светлите мечти.

Че птичка ли запей, и то ще да запее;

заплаче ли душа сред хладна самота,

и моето сърце със нея ще заплаче.

А щом мъгла обвий земята - кат сираче

ще затъжи самотно във света.

Бе тиха нощ. В водите посребрени

оглеждаше се бледата луна.

На спещите листа сред тишина

замираха лъчите й разлени...

И ти до мен - и щаст"е, и тъга,

лъчи и мрак приплетени в душата -

и трепетно притисках аз ръка

до твоята... Не тупаха сърцата,

не дишаха препълнени гърди...

Какво мълвеше плахо тишината?

Що криеше и взора на луната,

насълзен под кристалните води?