Видение на свещ  

Бях млад... И тя... А токът спря. Във пещ

от щастие горяхме. С ореоли

върху стените в полумрак зловещ...

Гореше тялото й като свещ

свещта бе като тялото й гола.

 

И вкопчени във бездиханна страст,

почти със святост, с нежност, без превземки

се любехме. А стаята край нас

бе пълна с двете сенки - тя и аз.

Тя имаше на тялото си бенка.

 

Като маслина. На самата гръд.

И във онези гладнички години -

за първи път докоснал женска плът -

маслини ядох. И за първи път

се чувствах сит. Сит - от една маслина.

 

... Но много време мина оттогаз....

Тя жива ли е? Де е? Хич не зная...

Тъмница-старост легна между нас.

И няма чудеса. И няма страст.

Светът - стъкмен като безсвещна стая.

 

Не, впрочем има свещ... като на гроб...

Пак гасне токът. Паля свещ, а в здрача

по нея - сълзи, бели сълзи рой.

И само моята сянка - в свършен род -

жълтее в пламъчето.... А свещта си плаче.

 

Обгражда ме и тъмен, и голям

всемир като маслина, като бенка.

И колкото маслината да ям,

все гладен си оставам в мрака сам...

И раснат на стената двете сенки.

 

Като прозорец на влак насрещен
Лицето и премина покрай мен.
И сякаш, че за миг прошепна нещо
Какво? Не чух. Ала от този ден
Започнах шепота и все да чувам -
Да зървам профучалия и лик
през луди колела да я сунувам
със намотан на скоростта им вик.
Коя бе тя? Защо я мисля всякак
И всякога? Не е ли любовта
Два срещнати, разминати два влака
През гарата грамадна на света?