Без заглавие за тази история

Пред него се появи толкова странна картина, че той не можеше
да каже с увереност дали се е върнал в реалността, или още се скита из кътчетата на собственото си подсъзнание.
На станцията „Поляна“, а това можеше да бъде единствено тя,
гореше само един малък огън, но тъй като тук нямаше никакви
други източници на светлина, той изглеждаше по-ярък от електрическите лампи на „Павелецка“. Край огъня седяха двама души, единият с лице към Артьом, а другият — с гръб, но никой от тях не го забеляза и не го чу. Те сякаш бяха отделени от него с невидима стена, изолираща ги от външния свят.
Цялата станция, доколкото се виждаше в светлината на огъня,
беше затрупана с невъобразимо количество от най-различни
вехтории: можеха да се различат очертанията на счупени
велосипеди, автомобилни капаци, отломки от мебели и някаква
апаратура, извисяваше се купчина от хартиени отпадъци, от
която от време на време вадеха вестници или някоя книга и ги
хвърляха в огъня. Точно пред огъня стоеше поставка с нечий бял
гипсов бюст, до която уютно се бе свила котка. На станцията
нямаше никаква друга жива душа.
Единият от седящите, без да бърза, разказваше нещо на другия.
Когато се приближи, Артьом започна да долавя думите:
— Ето, нали се носят слухове за Университета… Напълно
погрешни, между другото. Всичко това са отзвуци от древните
митове за подземния град в Раменка[29]. Този, който е бил част
от Метро-2[30]. Но, разбира се, нищо не може да се отрече с
пълна увереност. Тук изобщо нищо не бива да се твърди с пълна
увереност. Империя от митове и легенди. Метро-2 би било,
разбира се, главният златен мит, ако повече хора знаеха за него.
Да вземем например вярата в Невидимите наблюдатели!
Артьом вече се приближи съвсем, когато онзи, който седеше с
гръб към него, каза на събеседника си:
— Там има някой.
— Разбира се — кимна вторият.
— Можеш да седнеш при нас — каза първият на Артьом, без да
обръща глава към него. — Така или иначе в момента не бива да
продължаваш напред.
— Защо? — обезпокои се Артьом. — Има ли някой или нещо в
този тунел?
— Разбира се, че няма никой — обясни търпеливо онзи. — Кой
би се напъхал там? Нали ти казвам — точно в момента не бива.
Така че сядай.
— Благодаря. — Артьом пристъпи плахо напред и седна на пода
срещу бюста.
Те вече бяха прехвърлили четирийсет. Единият — прошарен, с
очила с квадратни рамки; вторият — светлокос, слаб, с къса
брада. Двамата бяха облечени със стари ватенки, подозрително
несъответстващи на лицата им. Пушеха, като вдишваха дима
през тънък маркуч от наподобяващо наргиле устройство, от
което прииждаше главозамайващ аромат.
— Как се казваш? — поинтересува се светлият.
— Артьом — отговори машинално младежът, зает с изучаването
на тези странни хора.
— Казва се Артьом — предаде светлият на втория.
— Ясно — отговори онзи.
— Аз съм Евгений Дмитриевич. А това е Сергей Андреевич —
каза светлокосият.
— Може би няма нужда от такава официалност? — усъмни се
Сергей Андреевич.
— Не, Серьожа, след като с теб сме доживели до тази възраст,
трябва да се ползваме от предимствата — възрази Евгений
Дмитриевич. — Статусът и всичко останало.
— Е, а нататък? — обърна се Сергей Андреевич към Артьом.
Въпросът прозвуча много странно, сякаш изискваше
продължение, макар че нямаше никакво начало, и това много
озадачи Артьом.
— Артьом — добре, но това още нищо не значи. Къде живееш,
къде отиваш, в какво вярваш, в какво не вярваш, кой е виновен
и какво да се прави? — обясни мисълта на Сергей Андреевич
светлокосият.
— Като тогава, помниш ли? — каза изведнъж, неясно по какъв
повод, Сергей Андреевич.
— Да, да! — засмя се Евгений Дмитриевич.
— Живея във ВДНХ… или поне по-рано живеех — започна
неохотно Артьом.
— Как беше… Кой сложи ботуш върху пулта за управление? —
усмихна се светлокосият.
— Да! Вече няма никаква Америка! — усмихна се Сергей
Андреевич, свали очилата си и ги разгледа на светлината на
огъня.
Артьом ги погледна боязливо още веднъж. Може би трябваше
просто да си тръгне, докато още не е късно? Но това, за което
говореха, преди да го забележат, го задържа при огъня.
— А какво за Метро-2? Извинявайте, но без да искам, ви чух —
призна си той.
— Искаш да се приобщиш към главната легенда на Метрото? —
усмихна се покровителствено Сергей Андреевич. — Какво точно
те безпокои?
— Говорехте за някакъв подземен град и някакви наблюдатели.
— Изобщо Метро-2 е убежище на боговете от съветския пантеон
за времето на Рагнарока[31] — в случай че силите на злото
надделеят… — започна, без да бърза, Евгений Дмитриевич,
вперил поглед в тавана и пускайки кълбета дим. — Легендите
гласят, че под града, мъртвото тяло на който лежи там, отгоре, е
било построено още едно метро, за избраните. Това, което
виждаш около себе си, е метрото за стадото. Това, за което
говорят легендите, е метрото за пастирите и техните песове. В
началото на началата, когато пастирите още не били загубили
власт над стадото, те управлявали оттам, но после силата им
секнала и овцете се разбягали. Само една порта е свързвала
двата свята и ако се вярва на преданията, тя се е намирала там,
където сега картата е разделена на две от червената граница —
на Соколническа линия, някъде отвъд „Спортна“. После се
случило нещо, заради което входът към Метро-2 бил затворен
навеки. Живеещите тук загубили всякакви знания за това, какво
се случва там, и съществуването на Метро-2 се превърнало в
нещо митично и нереално. Но — той вдигна пръст нагоре, —
въпреки че вече няма вход към Метро-2, всъщност това изобщо
не означава, че то е престанало да съществува. Напротив, то е
край нас. Неговите тунели се преплитат с участъците на нашето
метро, а станциите му се намират може би само на няколко
крачки отвъд стените на нашите станции. Тези две съоръжения
са неотделими, те са като кръвоносната система и лимфните
възли на един организъм. И онези, които вярват, че пастирите не
са могли да захвърлят стадото си на произвола на съдбата,
разправят, че те присъстват неусетно в нашия живот,
направляват ни, следят всяка наша крачка, но при това не се
издават по никакъв начин. Именно това е вярата в Невидимите
наблюдатели.
Котката, свила се на кравайче до опушения бюст, вдигна глава и
погледна неочаквано ясно и разумно Артьом с огромните си
лъчистозелени очи. Погледът й нямаше нищо общо с погледа на
животно и Артьом не можеше да гарантира, че в момента някой
друг не го изучава през очите й. Но беше достатъчно котката да
се прозине, да подаде розовото си остро езиче и да забие
муцунка в постелката си, потапяйки се в дрямка, за да се разсее
магията.
— А защо те не искат хората да знаят за тях? — спомни си
Артьом въпроса си.
— Има две причини за това. Първо — овците са грешни, защото
са отхвърлили пастирите в момент, в който онези са били слаби.
И второ, за времето, през което Метро-2 е било откъснато от
нашия свят, развитието на пастирите е вървяло по различен път
от нашия и сега те не са хора, а висши същества, чиято логика и
мисли вече са ни непонятни. Не се знае какво са замислили за
нашето метро, но е по силите им да променят всичко, дори да ни
върнат в изгубения прекрасен свят, защото отново са възвърнали
някогашното си могъщество. Заради това, че веднъж вече сме се
разбунтували срещу тях и сме ги предали, те вече не участват в
нашата съдба. Но пастирите присъстват навсякъде и знаят за
всяко наше вдишване, всяка крачка, всеки удар — всичко, което
се случва в метрото. Засега просто наблюдават. И едва когато
изкупим страшния си грях, те ще ни погледнат благосклонно и
ще ни подадат ръце. И тогава ще започне нашето възраждане.
Така говорят онези, които вярват в Невидимите наблюдатели —
той замълча и пое от ароматния дим.
— А как могат хората да изкупят вината си? — попита Артьом.
— Това не е известно никому освен на самите Невидими
наблюдатели. Хората не могат да го разберат, защото не
разбират промисъла на Наблюдателите.
— Тогава излиза, че хората не могат никога да изкупят греха си
пред тях? — попита Артьом с недоумение.
— Това разстройва ли те? — сви рамене Евгений Дмитриевич и
изпусна още две големи красиви колелца по такъв начин, че
второто се промуши през първото.
Настана тишина, отначало лека и прозрачна, но постепенно
сгъстяваща се и ставаща все по-осезаема. Артьом почувства
нарастваща потребност да я разбие с каквото и да било, с някоя
нищо не значеща фраза, дори безсмислен звук.
— А вие откъде сте? — измисли той най-накрая.
— Аз по-рано живеех на „Смоленска“, недалеч от метрото, на пет
минути път — отговори Евгений Дмитриевич и Артьом го зяпна
изумено: как така е живеел недалеч от метрото? Вероятно имаше
предвид недалеч от станцията, някъде в тунела? — Трябваше да
се мине покрай каравани с кавказки пирожки, понякога
купувахме бира оттам, а до тези каравани постоянно стояха
проститутки, там им беше… ъъъ… щабът — продължаваше
Евгений Дмитриевич и Артьом започна да се досеща, че става
въпрос за древни времена, още „преди“.
— Да… Аз също живеех недалеч оттук, на „Калинински“, в
многоетажен блок — каза Сергей Андреевич. — Преди пет
години някой ми разправяше, а на него му беше разказал познат
сталкер, че от тези многоетажни блокове сега е останал само
прах… Домът на книгата си стои и всичките книги са си
непокътнати, представяш ли си? А от многоетажните бетонни
блокове — само прах. Странно.
— А как живеехте тогава? — поинтересува се Артьом.
Той обичаше да задава този въпрос на възрастните хора и да
слуша как те, зарязали всичко друго, с удоволствие се заемат да
си спомнят как е било тогава. Погледите им ставаха премрежени,
замечтани, гласът им започваше да звучи по съвсем различен
начин, а лицата им се подмладяваха с десет години. И макар
картините, които си представяха, по нищо да не приличаха на
образите, които виждаше Артьом по време на разговорите, пак
беше невероятно увлекателно. И някак сладко и мъчително го
пристягаше сърцето…
— Ами, разбираш ли, много хубаво беше. Ние тогава… ъъъ…
дивеехме — отговори Евгений Дмитриевич, запъвайки се.
При тези думи Артьом си представи далеч не това, което имаше
предвид светлокосият, и вторият, виждайки объркването му,
побърза да разясни:
— Веселяхме се, прекарвахме си хубаво времето.
— Да, точно това имах предвид. Дивеехме — потвърди Евгений
Дмитриевич. — Аз имах зелен „Москвич-2142“ — по него си
прахосвах цялата заплата, е, да му оправям там музиката, да
сменям маслото, веднъж даже сглупих да сложа карбуратор на
спортна, а после и двуазотен оксид[32] — той явно се беше
пренесъл духом в онези сладки времена и на лицето му се появи
онова замечтано изражение, което Артьом така обичаше. Жалко
само, че не разбираше много от казаното.
— Едва ли Артьом знае дори какво е това „Москвич“, да не
говорим за карбураторите — прекъсна сладките спомени
приятелят му Сергей Андреевич.
— Как така не знае? — слабият изгледа гневно Артьом.
Младежът се зае да разглежда тавана, събирайки мислите си.
— А защо тук изгаряте книги? — премина той в
контранастъпление.
— Прочели сме ги вече — отговори Евгений Дмитриевич.
— В книгите няма истина! — добави назидателно Сергей
Андреевич.
— Ти по-добре разкажи що за премяна е това на теб? Случайно
да не си сектант? — нанесе ответен удар Евгений Дмитриевич.
— Не, не, какви ги говорите — побърза да се оправдае Артьом. —
Но те ме прибраха, помогнаха ми, когато ми беше много зле —
описа той състоянието си в общи линии, без да уточнява колко
му е било зле.
— Да, точно така работят. Познавам почерка им. „Осиротелите и
нуждаещите се“… ъъъ… или нещо в този дух — закима Евгений
Дмитриевич.
— Знаете ли, бях на тяхно събрание — те там говорят странни
работи — каза Артьом. — Аз постоях, послушах, но не издържах
дълго. Например — че главното злодеяние на Сатаната е, че
също е пожелал слава и преклонение… Аз по-рано си мислех, че
нещата там са много по-сериозни. А сега се оказва, че е било
просто ревност. Нима светът е толкова прост и всичко се върти
около това да се поделят славата и поклонниците?
— Светът не е толкова прост — увери го Сергей Андреевич,
докато взимаше наргилето от светлокосия и си дръпваше.
— И още нещо… Те там разправят, че главните качества на Бог
са милосърдието, добротата, готовността да прощава, че той е
Бог на любовта, че е всемогъщ. Но още при първото
неподчинение човекът е бил изгонен от рая и е станал смъртен.
После огромно количество хора умират — нищо страшно в това,
и Бог изпраща своя син, за да спаси хората. И този син сам умира
от страшна смърт и преди смъртта пита Бог защо го е оставил. И
всичко това за какво? За да изкупи с кръвта си греха на първия
човек, когото Бог сам е провокирал и наказал, и за да се върнат
хората в рая и отново да придобият безсмъртие. Някакво
безсмислено занимание, при положение че е можел да не
наказва всички толкова строго за нещо, което даже не са
извършили. Или да отмени наказанието заради давност. Но защо
да жертва любимия си син, а още и да го предава? Къде е тук
любовта, къде е готовността да прощава, къде е
всемогъществото?
— Примитивно и грубовато изложено, но в общи линии — вярно
— одобри Сергей Андреевич и предаде наргилето на приятеля
си.
— Ето какво мога да кажа по този повод… — поемайки дим в
дробовете си и блажено усмихвайки се, Евгений Дмитриевич
направи кратка пауза и после продължи: — Ако техният Бог има
някакви качества или отличителни черти — това със сигурност
не са любовта, справедливостта и всеопрощението. Съдейки по
това, какво се е вършело на земята от момента на нейното…
ъъъ… сътворение, на Бог му е свойствена само една любов: той
обича интересните истории. Първо забърква някаква каша и
после гледа какво ще стане. Ако се получи безвкусно, добавя
пипер. Така че старият Шекспир е бил прав — целият свят е
театър. Само че не точно такъв театър, какъвто е имал предвид
той — заключи човекът.
— Само тази сутрин си ги наговорил за няколко века горене в
ада — отбеляза Сергей Андреевич.
— Значи ще има с кого да си бърбориш там. — Евгений
Дмитриевич предаде наргилето на приятеля си.
— От друга страна, там могат да се завържат интересни
запознанства — каза Сергей Андреевич.
— Например — сред висшата йерархия на католическата църква.
— Да, сред тях със сигурност. Но, честно казано, нашите също…
Двамата събеседници на Артьом явно не вярваха особено много,
че някога ще им се наложи да си плащат за нещата, които казват
сега. Но думите на Евгений Дмитриевич, че случващото се с
човечеството е просто интересна история, наведоха Артьом на
друга мисъл.
— Аз съм чел доста много и най-различни книги — каза той, — и
винаги ме е учудвало, че всичко там не е като в живота.
Разбирате ли, там събитията са подредени в линия и всичко е
свързано едно с друго, всичко произтича от нещо, нищо не се
случва току-така. Но в действителност всичко е напълно
различно! Та нали животът просто е изпълнен с несвързани
помежду си събития, които ни се случват в безразборен ред и
няма никаква логическа последователност. Освен това книгите
завършват на мястото, където прекъсва логическата верига,
тоест — имаме начало, развитие, после пик и край.
— Кулминация, а не пик — поправи го Сергей Андреевич, който
беше изслушал наблюденията му с отегчен вид.
Евгений Дмитриевич също не проявяваше особен интерес. Той
придърпа към себе си устройството за пушене, пое си от
ароматния дим и задържа дишането си.
— Добре, кулминация — продължи Артьом, леко обезкуражен. —
Но в живота всичко е различно: първо, логическата верига може
да не достигне до своя край и второ, дори и да достигне, с това
нищо не приключва.
— Имаш предвид, че животът няма сюжет? — помогна му Сергей
Андреевич да формулира мисълта си.
Артьом се замисли за минута, после кимна.
— А вярваш ли в съдбата? — попита го Сергей Андреевич,
наведе глава настрани и го огледа изучаващо, а Евгений
Дмитриевич заинтригувано се откъсна от наргилето.
— Не — отсече Артьом решително. — Няма никаква съдба.
Просто случайни събития, които се случват с нас, а после и ние
самите започваме да си измисляме.
— Напразно, напразно… — въздъхна разочаровано Сергей
Андреевич и строго погледна Артьом над очилата. — Сега ще ти
предложа една малка теория, а ти сам ще прецениш дали е в
сила за твоя живот. На мен ми се струва естествено, че животът
е празна работа и в него, общо взето няма смисъл и няма съдба,
тоест някакво предопределение, така че, като се родиш, да
знаеш всичко — моята съдба е да съм космонавт или, да речем,
балерина, или да умра като малък… Не, не е така. Когато
изживееш определен период от време… как да ти го обясня…
Може да се случи така, че да преживееш някакво събитие, което
да те кара да извършваш определени постъпки и да вземаш
определени решения, при това имаш свободен избор: ако щеш,
постъпи така, ако щеш — иначе. Но ако вземеш правилното
решение, нещата, които ти се случват от този момент нататък,
вече няма да бъдат просто случайни събития, както ги наричаш
ти. Те ще бъдат обусловени от избора, който си направил. Нямам
предвид, че ако си решил да живееш на Червената линия, преди
тя да стане червена, вече никъде не можеш да мърдаш, нищо не
можеш да направиш и ще ти се случат съответните събития.
Говоря за по-фини неща. Но ако отново се озовеш на кръстопът
и отново вземеш необходимото решение, после пред теб ще
застане избор, който вече няма да ти се струва случаен, ако ти,
разбира се, се досетиш и успееш да го осмислиш. И животът ти
постепенно ще престане да бъде съвкупност от случайности, а
ще се превърне в… в сюжет, може би, всичко ще бъде свързано с
някакви логически линии и не е задължително те да са прави. И
ето, че ще имаш своя съдба. На определен етап, ако си отишъл
достатъчно далеч по своя път, животът ти дотолкова се
превръща в сюжет, че с теб започват да се случват странни
неща, необясними от гледна точка на голия рационализъм или
твоята теория за случайните събития. Затова пък те доста добре
ще се вписват в логиката на сюжетната линия, в която ще се е
превърнал животът ти. Мисля, че съдбата не идва току-така,
трябва сам да я намериш и ако събитията в живота ти се съберат
и започнат да се подреждат в сюжет, те могат да те отведат
страшно далеч… Най-интересното е, че самият човек може и да
не подозира какво се случва с него или да си представя
случващото се по коренно грешен начин, опитвайки се да
систематизира събитията в съответствие със своя мироглед. Но
съдбата си има своя логика.
Тази странна теория, сторила се първоначално на Артьом пълна
безсмислица, изведнъж го накара да погледне под друг ъгъл
всичко, което се бе случило с него от самото начало, когато се
съгласи на предложението на Хънтър да отиде в Полиса.
Сега всичките му приключения, всичките му странствания, до
момента струващи му се по-скоро безуспешни, отчаяни опити да
се добере до целта на своя поход, към която той се стремеше
отвсякъде, където го отведат събитията и която го привличаше
като магнит, макар и самият той вече почти да не осъзнаваше
защо му е необходимо това, започваха да му изглеждат като
сложно организирана система, образуваща заплетена, но добре
обмислена конструкция.
Та нали ако се смята съгласието на Артьом с предложението на
Ловеца за първа стъпка по пътя, за който говореше Сергей
Андреевич, то всички последвали събития — и експедицията на
„Рижка“, и това, че на „Рижка“ Бърбъна се залепи за него и
Артьом не го отбягна, и това, че Хан излезе да посрещне Артьом,
макар че можеше да си остане на „Сухаревска“ — бяха следващи
стъпки… Макар че последното можеше да се обясни и по друг
начин — във всеки случай самият Хан бе изложил съвсем други
причини за своите действия. После Артьом попада в плен при
фашистите на „Тверска“; трябва да го обесят, но по малко
вероятно стечение на обстоятелствата интернационалната
бригада решава да нанесе удар по „Тверска“ именно в този ден.
Ако революционерите се бяха появили ден по-рано или ден по-
късно, гибелта на Артьом би била неминуема, но тогава би се
прекъснал походът му.
Можеше ли наистина упорството, с което той продължаваше
пътя си, да влияе на по-нататъшните събития? Нима решимостта,
озлоблението, отчаянието, които го принуждаваха да прави
всяка следваща крачка, можеха по неведом начин да формират
действителността, сплитайки от безпорядъчна съвкупност от
произшествия, нечии постъпки и мисли една стройна система,
превръщаща обикновения живот в сюжет, както се беше изразил
Сергей Андреевич?
На пръв поглед не можеше да се случи нищо такова. Но ако се
замисли човек… Как иначе да се обясни срещата с Марк,
предложил на Артьом единствения възможен начин да се
проникне на територията на Ханза? И главното, най-главното:
докато се беше примирил с участта си, чистейки нужниците,
съдбата му, изглежда, се бе отказала от него, но когато той,
дори без да се опитва да осмисли действията си, пое пак по пътя
си, се случи невъзможното: стражът, който просто беше длъжен
да стои на поста си, изчезна някъде и нямаше никакво
преследване. Значи когато се бе върнал от кривналата встрани
пътечка обратно на пътя си, постъпвайки в съответствие със
сюжетния рисунък на своя живот, това вече би могло да
предизвика сериозни изкривявания на реалността и да направи
така, че главната линия на съдбата на Артьом да може да се
развива безпрепятствено и по-нататък?
В такъв случай това трябва да означава, че когато отстъпва от
целта си, от пътя си, съдбата му веднага се отрича от него и
нейният невидим щит, предпазващ сега Артьом от гибел, веднага
се пръсва на парчета, а пътеводната нишка, по която сега стъпва
внимателно, се скъсва и той остава насаме с бушуващата
действителност, побесняла от дръзкото му посегателство върху
хаотичната същност на битието… Може би този, който веднъж е
опитал да излъже съдбата, на когото му е стигнало лекомислието
да продължи да упорства дори след като зловещите облаци са се
сгъстили над главата му, не може току-така да свърне от пътя?
Дори и да успее, от този момент нататък животът му ще се
превърне в нещо абсолютно обикновено, скучно, и никога вече в
него няма да се случи нищо необичайно, вълшебно, необяснимо,
защото сюжетът ще бъде прекъснат, а героят — зачеркнат…
Означава ли това, че Артьом просто няма право, а и вече няма
как да отстъпи от пътя си? Това ли е съдбата? Съдбата, в която
той не вярваше? И не вярваше само затова, защото не умееше да
възприеме по правилен начин случващото се с него, не умееше
да чете знаците, срещащи се по пътя му и продължаваше наивно
да смята, че точещият се към далечния хоризонт, специално
прекаран заради него път е част от плетеница от изоставени
пътеки, разпръскващи се в различни посоки?
Излизаше, че той върви по своя път и събитията от неговия
живот са образували строен сюжет, имащ власт над човешката
воля и разум — така че враговете му да бъдат заслепявани, а
приятелите му да имат прозрения, чрез които да му се притекат
навреме на помощ. Сюжет, управляващ реалността така, че
неоспоримите закони на вероятностите могат послушно, като
пластилин, да променят формата си под усилващия се натиск на
невидимата длан, движеща го по шахматната дъска на живота…
И ако нещата наистина стояха така, от само себе си отпадаше
въпросът, на който по-рано можеше да отговори само с навъсено
мълчание и стиснати зъби: за какво е всичко това? Сега
мъжеството, с което той признаваше на самия себе си и упорито
твърдеше на другите, че няма никакво провидение или висш
промисъл, че на света няма никакви закони и никаква
справедливост, се оказваше ненужно, защото промисълът
започваше да се разпознава… Не искаше да се съпротивлява на
тази мисъл, тя беше прекалено съблазнителна, за да се отвърне
от нея със същата твърдоглава упоритост, с която бе отхвърлял
обясненията, предлагани от религиите и идеологиите.
Всичко това в съвкупност означаваше едно-единствено нещо.
— Аз не мога да остана повече тук — произнесе отчетливо
Артьом и се надигна, усещайки как нова, бушуваща сила изпълва
мускулите му. — Не мога да остана повече тук — повтори той,
вслушвайки се в собствения си глас. — Трябва да тръгвам.
Трябва.
Без да се обърне повече нито веднъж, забравил за всички
страхове, преследвали го по пътя му към този огън, той скочи на
линията и тръгна напред, в тъмнината. Съмненията го напуснаха,
заменени от съвършено спокойствие и увереност, че най-накрая
прави всичко като трябва. Сякаш, отклонен от курса, той все пак
бе успял да стъпи върху правите, блестящи релси на своята
съдба. Траверсите, по които сега стъпваше, сякаш сами се носеха
назад, не изискваха от него никакви усилия. След миг той съвсем
изчезна в мъглата.
— Красива теория, нали? — каза Сергей Андреевич и пое от
дима.
— Човек може да си помисли, че ти самият вярваш в нея… —
отговори заядливо Евгений Дмитриевич, докато почесваше
котката зад ухото.

Из "Метро 2033" на Дмитрий Глуховски