Без заглавие за тази история ::. . . .

— Ти по-добре разкажи що за премяна е това на теб? Случайно
да не си сектант? — нанесе ответен удар Евгений Дмитриевич.
— Не, не, какви ги говорите — побърза да се оправдае Артьом. —
Но те ме прибраха, помогнаха ми, когато ми беше много зле —
описа той състоянието си в общи линии, без да уточнява колко
му е било зле.
— Да, точно така работят. Познавам почерка им. „Осиротелите и
нуждаещите се“… ъъъ… или нещо в този дух — закима Евгений
Дмитриевич.
— Знаете ли, бях на тяхно събрание — те там говорят странни
работи — каза Артьом. — Аз постоях, послушах, но не издържах
дълго. Например — че главното злодеяние на Сатаната е, че
също е пожелал слава и преклонение… Аз по-рано си мислех, че
нещата там са много по-сериозни. А сега се оказва, че е било
просто ревност. Нима светът е толкова прост и всичко се върти
около това да се поделят славата и поклонниците?
— Светът не е толкова прост — увери го Сергей Андреевич,
докато взимаше наргилето от светлокосия и си дръпваше.
— И още нещо… Те там разправят, че главните качества на Бог
са милосърдието, добротата, готовността да прощава, че той е
Бог на любовта, че е всемогъщ. Но още при първото
неподчинение човекът е бил изгонен от рая и е станал смъртен.
После огромно количество хора умират — нищо страшно в това,
и Бог изпраща своя син, за да спаси хората. И този син сам умира
от страшна смърт и преди смъртта пита Бог защо го е оставил. И
всичко това за какво? За да изкупи с кръвта си греха на първия
човек, когото Бог сам е провокирал и наказал, и за да се върнат
хората в рая и отново да придобият безсмъртие. Някакво
безсмислено занимание, при положение че е можел да не
наказва всички толкова строго за нещо, което даже не са
извършили. Или да отмени наказанието заради давност. Но защо
да жертва любимия си син, а още и да го предава? Къде е тук
любовта, къде е готовността да прощава, къде е
всемогъществото?
— Примитивно и грубовато изложено, но в общи линии — вярно
— одобри Сергей Андреевич и предаде наргилето на приятеля
си.
— Ето какво мога да кажа по този повод… — поемайки дим в
дробовете си и блажено усмихвайки се, Евгений Дмитриевич
направи кратка пауза и после продължи: — Ако техният Бог има
някакви качества или отличителни черти — това със сигурност
не са любовта, справедливостта и всеопрощението. Съдейки по
това, какво се е вършело на земята от момента на нейното…
ъъъ… сътворение, на Бог му е свойствена само една любов: той
обича интересните истории. Първо забърква някаква каша и
после гледа какво ще стане. Ако се получи безвкусно, добавя
пипер. Така че старият Шекспир е бил прав — целият свят е
театър. Само че не точно такъв театър, какъвто е имал предвид
той — заключи човекът.
— Само тази сутрин си ги наговорил за няколко века горене в
ада — отбеляза Сергей Андреевич.
— Значи ще има с кого да си бърбориш там. — Евгений
Дмитриевич предаде наргилето на приятеля си.
— От друга страна, там могат да се завържат интересни
запознанства — каза Сергей Андреевич.
— Например — сред висшата йерархия на католическата църква.
— Да, сред тях със сигурност. Но, честно казано, нашите също…
Двамата събеседници на Артьом явно не вярваха особено много,
че някога ще им се наложи да си плащат за нещата, които казват
сега. Но думите на Евгений Дмитриевич, че случващото се с
човечеството е просто интересна история, наведоха Артьом на
друга мисъл.
— Аз съм чел доста много и най-различни книги — каза той, — и
винаги ме е учудвало, че всичко там не е като в живота.
Разбирате ли, там събитията са подредени в линия и всичко е
свързано едно с друго, всичко произтича от нещо, нищо не се
случва току-така. Но в действителност всичко е напълно
различно! Та нали животът просто е изпълнен с несвързани
помежду си събития, които ни се случват в безразборен ред и
няма никаква логическа последователност. Освен това книгите
завършват на мястото, където прекъсва логическата верига,
тоест — имаме начало, развитие, после пик и край.
— Кулминация, а не пик — поправи го Сергей Андреевич, който
беше изслушал наблюденията му с отегчен вид.
Евгений Дмитриевич също не проявяваше особен интерес. Той
придърпа към себе си устройството за пушене, пое си от
ароматния дим и задържа дишането си.
— Добре, кулминация — продължи Артьом, леко обезкуражен. —
Но в живота всичко е различно: първо, логическата верига може
да не достигне до своя край и второ, дори и да достигне, с това
нищо не приключва.
— Имаш предвид, че животът няма сюжет? — помогна му Сергей
Андреевич да формулира мисълта си.
Артьом се замисли за минута, после кимна.
— А вярваш ли в съдбата? — попита го Сергей Андреевич,
наведе глава настрани и го огледа изучаващо, а Евгений
Дмитриевич заинтригувано се откъсна от наргилето.
— Не — отсече Артьом решително. — Няма никаква съдба.
Просто случайни събития, които се случват с нас, а после и ние
самите започваме да си измисляме.
— Напразно, напразно… — въздъхна разочаровано Сергей
Андреевич и строго погледна Артьом над очилата. — Сега ще ти
предложа една малка теория, а ти сам ще прецениш дали е в
сила за твоя живот. На мен ми се струва естествено, че животът
е празна работа и в него, общо взето няма смисъл и няма съдба,
тоест някакво предопределение, така че, като се родиш, да
знаеш всичко — моята съдба е да съм космонавт или, да речем,
балерина, или да умра като малък… Не, не е така. Когато
изживееш определен период от време… как да ти го обясня…
Може да се случи така, че да преживееш някакво събитие, което
да те кара да извършваш определени постъпки и да вземаш
определени решения, при това имаш свободен избор: ако щеш,
постъпи така, ако щеш — иначе. Но ако вземеш правилното
решение, нещата, които ти се случват от този момент нататък,
вече няма да бъдат просто случайни събития, както ги наричаш
ти. Те ще бъдат обусловени от избора, който си направил. Нямам
предвид, че ако си решил да живееш на Червената линия, преди
тя да стане червена, вече никъде не можеш да мърдаш, нищо не
можеш да направиш и ще ти се случат съответните събития.
Говоря за по-фини неща. Но ако отново се озовеш на кръстопът
и отново вземеш необходимото решение, после пред теб ще
застане избор, който вече няма да ти се струва случаен, ако ти,
разбира се, се досетиш и успееш да го осмислиш. И животът ти
постепенно ще престане да бъде съвкупност от случайности, а
ще се превърне в… в сюжет, може би, всичко ще бъде свързано с
някакви логически линии и не е задължително те да са прави. И
ето, че ще имаш своя съдба. На определен етап, ако си отишъл
достатъчно далеч по своя път, животът ти дотолкова се
превръща в сюжет, че с теб започват да се случват странни
неща, необясними от гледна точка на голия рационализъм или
твоята теория за случайните събития. Затова пък те доста добре
ще се вписват в логиката на сюжетната линия, в която ще се е
превърнал животът ти. Мисля, че съдбата не идва току-така,
трябва сам да я намериш и ако събитията в живота ти се съберат
и започнат да се подреждат в сюжет, те могат да те отведат
страшно далеч… Най-интересното е, че самият човек може и да
не подозира какво се случва с него или да си представя
случващото се по коренно грешен начин, опитвайки се да
систематизира събитията в съответствие със своя мироглед. Но
съдбата си има своя логика.
Тази странна теория, сторила се първоначално на Артьом пълна
безсмислица, изведнъж го накара да погледне под друг ъгъл
всичко, което се бе случило с него от самото начало, когато се
съгласи на предложението на Хънтър да отиде в Полиса.
Сега всичките му приключения, всичките му странствания, до
момента струващи му се по-скоро безуспешни, отчаяни опити да
се добере до целта на своя поход, към която той се стремеше
отвсякъде, където го отведат събитията и която го привличаше
като магнит, макар и самият той вече почти да не осъзнаваше
защо му е необходимо това, започваха да му изглеждат като
сложно организирана система, образуваща заплетена, но добре
обмислена конструкция.
Та нали ако се смята съгласието на Артьом с предложението на
Ловеца за първа стъпка по пътя, за който говореше Сергей
Андреевич, то всички последвали събития — и експедицията на
„Рижка“, и това, че на „Рижка“ Бърбъна се залепи за него и
Артьом не го отбягна, и това, че Хан излезе да посрещне Артьом,
макар че можеше да си остане на „Сухаревска“ — бяха следващи
стъпки… Макар че последното можеше да се обясни и по друг
начин — във всеки случай самият Хан бе изложил съвсем други
причини за своите действия. После Артьом попада в плен при
фашистите на „Тверска“; трябва да го обесят, но по малко
вероятно стечение на обстоятелствата интернационалната
бригада решава да нанесе удар по „Тверска“ именно в този ден.
Ако революционерите се бяха появили ден по-рано или ден по-
късно, гибелта на Артьом би била неминуема, но тогава би се
прекъснал походът му.
Можеше ли наистина упорството, с което той продължаваше
пътя си, да влияе на по-нататъшните събития? Нима решимостта,
озлоблението, отчаянието, които го принуждаваха да прави
всяка следваща крачка, можеха по неведом начин да формират
действителността, сплитайки от безпорядъчна съвкупност от
произшествия, нечии постъпки и мисли една стройна система,
превръщаща обикновения живот в сюжет, както се беше изразил
Сергей Андреевич?
На пръв поглед не можеше да се случи нищо такова. Но ако се
замисли човек… Как иначе да се обясни срещата с Марк,
предложил на Артьом единствения възможен начин да се
проникне на територията на Ханза? И главното, най-главното:
докато се беше примирил с участта си, чистейки нужниците,
съдбата му, изглежда, се бе отказала от него, но когато той,
дори без да се опитва да осмисли действията си, пое пак по пътя
си, се случи невъзможното: стражът, който просто беше длъжен
да стои на поста си, изчезна някъде и нямаше никакво
преследване. Значи когато се бе върнал от кривналата встрани
пътечка обратно на пътя си, постъпвайки в съответствие със
сюжетния рисунък на своя живот, това вече би могло да
предизвика сериозни изкривявания на реалността и да направи
така, че главната линия на съдбата на Артьом да може да се
развива безпрепятствено и по-нататък?
В такъв случай това трябва да означава, че когато отстъпва от
целта си, от пътя си, съдбата му веднага се отрича от него и
нейният невидим щит, предпазващ сега Артьом от гибел, веднага
се пръсва на парчета, а пътеводната нишка, по която сега стъпва
внимателно, се скъсва и той остава насаме с бушуващата
действителност, побесняла от дръзкото му посегателство върху
хаотичната същност на битието… Може би този, който веднъж е
опитал да излъже съдбата, на когото му е стигнало лекомислието
да продължи да упорства дори след като зловещите облаци са се
сгъстили над главата му, не може току-така да свърне от пътя?
Дори и да успее, от този момент нататък животът му ще се
превърне в нещо абсолютно обикновено, скучно, и никога вече в
него няма да се случи нищо необичайно, вълшебно, необяснимо,
защото сюжетът ще бъде прекъснат, а героят — зачеркнат…
Означава ли това, че Артьом просто няма право, а и вече няма
как да отстъпи от пътя си? Това ли е съдбата? Съдбата, в която
той не вярваше? И не вярваше само затова, защото не умееше да
възприеме по правилен начин случващото се с него, не умееше
да чете знаците, срещащи се по пътя му и продължаваше наивно
да смята, че точещият се към далечния хоризонт, специално
прекаран заради него път е част от плетеница от изоставени
пътеки, разпръскващи се в различни посоки?
Излизаше, че той върви по своя път и събитията от неговия
живот са образували строен сюжет, имащ власт над човешката
воля и разум — така че враговете му да бъдат заслепявани, а
приятелите му да имат прозрения, чрез които да му се притекат
навреме на помощ. Сюжет, управляващ реалността така, че
неоспоримите закони на вероятностите могат послушно, като
пластилин, да променят формата си под усилващия се натиск на
невидимата длан, движеща го по шахматната дъска на живота…
И ако нещата наистина стояха така, от само себе си отпадаше
въпросът, на който по-рано можеше да отговори само с навъсено
мълчание и стиснати зъби: за какво е всичко това? Сега
мъжеството, с което той признаваше на самия себе си и упорито
твърдеше на другите, че няма никакво провидение или висш
промисъл, че на света няма никакви закони и никаква
справедливост, се оказваше ненужно, защото промисълът
започваше да се разпознава… Не искаше да се съпротивлява на
тази мисъл, тя беше прекалено съблазнителна, за да се отвърне
от нея със същата твърдоглава упоритост, с която бе отхвърлял
обясненията, предлагани от религиите и идеологиите.
Всичко това в съвкупност означаваше едно-единствено нещо.
— Аз не мога да остана повече тук — произнесе отчетливо
Артьом и се надигна, усещайки как нова, бушуваща сила изпълва
мускулите му. — Не мога да остана повече тук — повтори той,
вслушвайки се в собствения си глас. — Трябва да тръгвам.
Трябва.
Без да се обърне повече нито веднъж, забравил за всички
страхове, преследвали го по пътя му към този огън, той скочи на
линията и тръгна напред, в тъмнината. Съмненията го напуснаха,
заменени от съвършено спокойствие и увереност, че най-накрая
прави всичко като трябва. Сякаш, отклонен от курса, той все пак
бе успял да стъпи върху правите, блестящи релси на своята
съдба. Траверсите, по които сега стъпваше, сякаш сами се носеха
назад, не изискваха от него никакви усилия. След миг той съвсем
изчезна в мъглата.
— Красива теория, нали? — каза Сергей Андреевич и пое от
дима.
— Човек може да си помисли, че ти самият вярваш в нея… —
отговори заядливо Евгений Дмитриевич, докато почесваше
котката зад ухото.

Из "Метро 2033" на Дмитрий Глуховски

Нагоре